Музей на страха - Страница 118

К оглавлению

118

Нора се замисли за миг. След това погледна О’Грейди в очите.

— Трябва да вървя. Имам предвид — в тоалетната.

— Сега ли?

Тя кимна.

— Съжалявам, но се налага да ви придружим. Такива са правилата.

— В тоалетната ли?

Той се изчерви.

— Не, разбира се, а до нея. Ще ви чакаме отвън.

— Тогава да побързаме. Наистина трябва да отида. Болни бъбреци.

О’Грейди и Финистър се спогледаха.

— Бактериална инфекция. Пипнах я при разкопки в Гватемала.

Полицаите се изправиха пъргаво. Прекосиха голямата зала „Рокфелер“, минаха покрай десетки маси, до които пред полицаите рецитираха показанията си други служители на музея, и влязоха в главната библиотека. Нора изчака, дебнеше сгодния момент, докато вървяха към входа. Нямаше смисъл да вдига повече тревога от необходимото.

Самата библиотека бе потънала в тишина, изследователите и учените отдавна си бяха заминали. Голямата зала вече беше зад гърба им, не се чуваха задаваните въпроси и получаваните отговори. Пред тях бе двойната врата, която водеше към коридора и стаите за почивка. Нора приближи вратата, следвана по петите от двете ченгета.

Тогава тя изведнъж хукна, блъсна вратите подире си в лицата на полицаите. Чу тъпия удар, нещо изтрополя на земята, разнесе се вик на изненада. А след това до ушите й долетя силен лаещ говор, все едно морж надаваше предупредителен рев. Последваха викове и шум от тичащи крака. Финистър и О’Грейди минаха през вратите и хукнаха да я преследват.

Нора беше в много добра форма, но Финистър и О’Грейди я изненадаха. Те също се оказаха бързи. Към края на коридора тя се обърна и забеляза, че по-високият сержант, О’Грейди, я застигаше.

Отвори вратата към стълбището и полетя надолу по стъпалата, вземаше ги през едно. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново — тя чу силните гласове, топуркането на стъпките им.

Втурна се надолу още по-бързо. Стигна до сутерена, натисна аварийния бутон на вратата и нахлу в палеонтологическото хранилище. Пред нея се разкри дълъг коридор, прав като конец, боядисан в сиво, осветен от голи крушки в мрежести клетки. От двете му страни имаше врати с табелки: Probiscidia, Eohippii, Bovidae, Pongidae.

Тропотът от крака изпълни стълбището зад гърба й. Възможно ли бе да я застигат? Защо не й се паднаха двата шопара, които бе зърнала на масата вляво?

Спринтира по коридора, зави рязко зад един ъгъл и продължи да тича. Трескаво мислеше — накъде? Наблизо бе огромното хранилище за динозавърски кости. Ако искаше да се отърве от онези двамината, там беше най-добрата й възможност. Бръкна в чантичката си в движение. Слава богу, не беше забравила да вземе ключовете си за лабораторията и хранилищата.

Едва не връхлетя върху вратата, докато търсеше ключа. Обърна се и мушна ключа в бравата, точно когато ченгетата се появиха иззад ъгъла.

Мамицата му! Видяха ме! Нора затвори вратата, заключи я и се обърна към дългите редици от високи стелажи, готова да хукне отново.

Тогава й хрумна нещо друго.

Отключи отново вратата, след това пое по най-близкия проход, свърна вляво при първата пресечка, след това надясно, отклонявайки се от вратата. После клекна, потъна в сянката и се опита да поеме дъх. Чу тропота на крака в коридора. След това вратата издрънча силно.

— Отвори! — долетя до нея приглушения рев на О’Грейди.

Нора се огледа — търсеше по-добро укритие.

Помещението се осветяваше само от мъждивата крушка на аварийното осветление на високия таван. За да се включи допълнително осветление бе необходим ключ — стандартна процедура в хранилищата на музея, в които светлината можеше да увреди експонатите. Дългите проходи бяха потънали в полумрак. Чу пъшкане, потреперването на вратата в касата й. Надяваше се да не са толкова глупави да разбиват незаключена врата. Това щеше да провали всичко.

Вратата потрепери след поредния силен удар. Накрая ония вдянаха — почти с облекчение тя чу подрънкването на дръжката и изскърцването на отварящата се врата. Предпазливо, безшумно се оттегли в огромната гора от кости.

Музейната колекция от динозавърски кости бе най-голямата в света. Динозаврите се складираха без да се възстановяват скелетите им, костите бяха подредени разчленени върху масивни железни стелажи. Самите лавици бяха направени от стоманени греди и винкели, занитени здраво, за да създадат достатъчно здрава паяжина, способна да издържи хиляди тонове — огромни купчини дебели колкото дървесни стволове кости от крака, черепи с размерите на автомобил, масивни парчета скали с вкаменени в тях кости, очакващи длетото на реставраторите. Помещението миришеше като вътрешността на древна каменна катедрала.

— Знаем, че сте тук! — долетя до нея задъханият глас на Финистър.

Нора отстъпи още по-дълбоко в сенките. Един плъх изтопурка в краката й и се изкатери да потърси убежище в зеещата очна ябълка на някакъв алозавър. Костите се издигаха от двете страни като големи купчини гигантски подпалки, лавиците се извисяваха високо в залата. Както и повечето хранилища на музея, и това бе алогична бъркотия от лавици и стелажи, които се бяха разраствали безразборно през изминалия век и половина.

Много удобно място да се изгуби човек.

— Бягството от полицията не е донесло никому добро, доктор Кели! Предайте се и ще бъдем снизходителни към вас!

Тя приклекна зад гигантска черупка на костенурка, голяма колкото таванска гарсониера, опита се да възстанови мислено плана на хранилището. Не си спомни при предишните си посещения да бе виждала друга врата. От съображения за сигурност повечето хранилища бяха с една врата. А сега трябваше да ги накара да се поразмърдат.

118