Музей на страха - Страница 123

123

Продължиха така чак до 120-а улица. Там вече обстановката бе по-добра и повечето от жилищата бяха обитавани.

— Няма смисъл да вървим повече нататък — отсече Пендъргаст. — Ще тръгнем на север.

Върнаха се бързешком на 131 — а улица — там, откъдето бе започнало търсенето им — и поеха на север. Този път се придвижваха по-бавно. Обстановката се влошаваше непрекъснато, докато накрая изглеждаше, че почти всички къщи в околността са изоставени. Пендъргаст отхвърли няколко от тях, но проникна в една, после във втора, в трета, докато Нора наблюдаваше на улицата.

На 136-а улица се спряха пред поредната съсипана къща. Пендъргаст я огледа, вторачи се във фасадата й, след това се извърна на север, мълчалив и замислен. Беше блед; досегашните усилия очевидно се бяха отразили на отслабеното му здраве.

Тук изглеждаше така, сякаш целият булевард, някога обрамчен с елегантни жилищни домове, сега представляваше една дълга и опустошена развалина. На Нора й се струваше, че Ленг би могъл да обитава която и да е от тези къщи.

Пендъргаст сведе глава и рече тихо:

— Както изглежда, господин Смитбак е имал затруднения да намери място за паркиране.

Нора кимна и усети как я обзема все по-голямо отчаяние. „Хирурга“ очевидно държеше Смитбак поне от шест часа насам, а може би и повече. Не й се искаше мислите й да достигнат до логичното заключение.

Четвърта глава

Къстър остави Бризбейн да се поопържи в собствената си лой минута, две. След което се усмихна — едва ли не заговорнически — на юриста.

— Ще имате ли нещо против, ако…? — започна и кимна към чудатия стол от никелирани железа и стъкло пред писалището на Бризбейн.

Бризбейн кимна.

— Моля.

Къстър седна и се опита да нагласи туловището си в най-удобното положение, което столът би позволил. После отново се усмихна.

— Вие като че ли искахте да кажете нещо?

Вдигна единия си крак, опита се да го прехвърли връз другия, но странният наклон на стола го върна рязко на пода. Без да губи самообладание той отметна глава и повдигна въпросително вежди.

Но и Бризбейн бе възвърнал самообладанието си.

— Нищо. Просто си помислих, че онази шапка…

— Какво?

— Нищо.

— В такъв случай ми разкажете за маскените балове в музея.

— Музеят често организира празненства за събиране на средства. Откриване на зали, партита за големите дарители, неща от този сорт. От време на време — и маскен бал. Аз винаги се обличам по един и същи начин — като английски банкер, поел към Ситито. С бомбе, с раирани панталони, редингот.

— Разбирам. — Къстър погледна към чадъра. — А чадърът?

— Всеки носи черен чадър.

Сякаш върху емоциите му се бе спуснал воал. Юридически тренинг, не ще и дума.

— Откога притежавате тази шапка?

— Вече ви казах.

— А откъде я купихте?

— Чакайте да си спомня… в някакъв антикварен магазин във Вилидж. Или май в „Трайб-кей“. Мисля, че е на улица „Лиспинард“.

— Колко ви струва?

— Не помня. Трийсет-четирийсет долара. — За миг в спокойствието на Бризбейн сякаш се получи лека пробойна. — Вижте какво, защо се интересувате толкова от тази шапка? Маса хора носят бомбета.

Наблюдавай очите му. А очите изглеждаха като паникьосани. Очите изглеждаха като гузни.

— Наистина ли? — отвърна равнодушно Къстър. — Маса хора? Единственият човек, за който знам със сигурност, че носи бомбе в Ню Йорк, е убиецът.

За първи път се споменаваше думата убиец и Къстър съвсем леко натърти върху нея. Той наистина водеше играта красиво — като умел въдичар, хванал голяма пъстърва. Как му се искаше всичко това да бе записано на видео лента. Шефът би поискал да го види, може би да превърне записа в учебна касета за по-младите детективи.

— Нека се върнем към чадъра.

— Купих го… не мога да си спомня откъде. Непрекъснато купувам чадъри и ги губя.

Бризбейн сви рамене, но някак си вдървено.

— А останалата част от костюма?

— В килера е. Хайде, хвърлете един поглед.

Къстър не се съмняваше, че останалата част от костюма ще съвпада с описанието на черно, старомодно палто. Пренебрегна опита да бъде отвлечено вниманието му.

— Откъде го купихте?

— Мисля, че намерих панталона и палтото в онзи магазин за дрехи втора употреба до „Блумингдейлс“. Но просто не мога да се сетя за името му.

— Несъменено. — Къстър погледна изпитателно Бризбейн. — Странен избор на костюм за маскен бал, не намирате ли? Да се предрешите като английски банкер, искам да кажа.

— Не обичам да изглеждам смешен. Носил съм този костюм поне на половин дузина музейни празненства. Използвал съм го доста.

— О, не се съмнявам, че сте го използвали доста. Доста, наистина.

Къстър хвърли поглед към Нойс. Той бе възбуден, имаше някак си гладно изражение, сякаш щяха да му потекат слюнките. Той поне разбираше какво щеше да последва.

— Къде бяхте, господин Бризбейн, на 12 октомври между единайсет вечерта и четири часа на следващата сутрин?

Това бе времевата рамка, която съдебният лекар бе определил за смъртта на Пък.

Бризбейн изглежда се замисли.

— Чакайте да видим… Трудно е да си спомня.

И се засмя.

Къстър също се засмя.

— Не мога да си спомня какво съм правил онази вечер. Не и точно. След дванайсет или към един съм бил в леглото, разбира се. Но преди това… Да, спомних си. Бях си у дома онази вечер. Наваксвах с четенето.

— Сам живеете, нали, господин Бризбейн?

— Да.

— И няма кой да удостовери, че сте си били у дома? Хазяйка, например? Приятелка? Приятел!

Бризбейн се намръщи.

— Не, не, няма нищо подобно. Така че, ако това е всичко, което имате да…

123