Музей на страха - Страница 125

125

Вървяха покрай обзетите от разруха и тление, някога елегантни къщи, сега превърнати в убежища за наркомани. Пендъргаст оглеждаше внимателно всяка от тях, но ги отхвърляше с леко поклащане на глава.

Нора се замисли за миг и за Ленг. Струваше й се невъзможно да е още жив, притаил се в някоя от тези руини. Огледа отново булеварда. Трябваше да се съсредоточи, да се опита да познае коя точно бе неговата къща. Където и да живееше, би трябвало къщата да е комфортна. Човек, живял над сто и петдесет години, би трябвало да държи изключително на удобствата. Но несъмнено, погледната отвън, тя трябваше да създава впечатлението на необитавана. И щеше да бъде почти непристъпна — Ленг не би допуснал нежелани посетители. Това бе идеалният район за такава къща: занемарена, ала някога елегантна; външно овехтяла, а вътре — удобна за живеене; със заковани врати и прозорци; много уединена.

Бедата се състоеше в това, че твърде много постройки наоколо отговаряха на тези критерии.

И тогава, на ъгъла на 138-а улица Пендъргаст изведнъж закова на място. Обърна се бавно срещу поредната изоставена къща. Беше голяма, рушаща се резиденция, груба сянка, на отминало величие, издигната навътре от улицата, с която я свързваше малък пасаж. Досущ като много други подобни сгради, първият етаж и на тази бе със здраво обковани с ламарина капаци на прозорците и вратите. Приличаше на поне дузина други сгради, които бяха подминали. Ала въпреки това Пендъргаст я наблюдаваше тъй напрегнато, както Нора не го бе забелязвала да гледа друга сграда.

Той бавно зави зад ъгъла на 138-а. Нора го последва без да го изпуска из очи. Агентът от ФБР вървеше бавно, навел глава, само от време на време стрелваше с поглед сградата. Продължиха до ъгъла на „Бродуей“. Когато завиха зад него, Пендъргаст произнесе:

— Тази е.

— Откъде разбрахте?

— От герба, издялан върху щита над вратата. Три аптекарски топки върху клонка бучиниш. — Махна с ръка. — Извинете ме, че ще оставя обясненията за по-късно. Следвайте ме. И бъдете много, много внимателна.

Продължиха да обикалят карето, докато не стигнаха до пресечката на „Ривърсайд драйв“ и 137-а. Нора гледаше сградата със смесица от любопитство, опасения и чиста проба страх. Беше голяма, четириетажна постройка, изградена от камък и тухли, която заемаше цялото пространство между две пресечки. Дворът пред фасадата й бе заграден с ограда от ковано желязо, ръждясалите изострени шипове бяха обвити в бръшлян. Градината зад нея отдавна не съществуваше, превзета от буренак, храсти и боклуци. Подходна алея обикаляше задната част на сградата и излизаше на 138-а улица. Прозорците на първия етаж бяха здраво заковани, но поне един от прозорците на втория бе строшен. Тя се взря в герба, за който бе споменал Пендъргаст. Видя трите топки, клонката бучиниш. Надпис на гръцки обикаляше ръба му.

Порив на вятъра изшумоля в голите клони на дърветата в двора; отразената лунна светлина, плъзгащите се в небето облаци трепкаха върху стъклата на горните етажи. Къща, обитавана от духове — така изглеждаше.

Пендъргаст приведен пое по подходната алея, Нора го следваше отблизо. Агентът ритна настрани някакъв боклук и, след като бързешком се огледа, застана до солидната дъбова врата в дълбоката сянка под свода й. На Нора й се стори, че Пендъргаст само погали бравата, след което вратата безшумно се отвори на добре смазаните си панти.

Бързо се мушнаха вътре. Пендъргаст затвори вратата и Нора чу изщракването на ключалката. Тъмнината бе непрогледна. Стояха без да помръднат, опитваха се да доловят някакви шумове отвътре. Старата къща бе безмълвна. След минута се появи тънкият жълт лъч на заслоненото фенерче на Пендъргаст, който обходи стаята, в която бяха попаднали.

Намираха се в малко предверие. Подът бе от полиран мрамор, а стените бяха с тапети от тежка, кадифена материя. Всичко бе покрито с прах. Пендъргаст не помръдваше, насочил лъча към серия отпечатъци — част от които от обувки, а друга част — от стъпки по чорапи. Гледа ги толкова дълго — така както студент по изкуствата изучава някой стар майстор, — че Нора започна да усеща как я обзема непреодолимо нетърпение. Най-сетне тръгна — бавно прекоси стаята и пое по късо коридорче, което водеше до голям и дълъг вестибюл. Беше облицован с много красиво, тъмно дърво, а ниският таван бе изящно оформен в стил, смесица от готика и суров аскетизъм.

Залата бе пълна с най-различни предмети, чието предназначение Нора не можеше да схване — странни масички, шкафове, големи кутии, железни клетки, необикновени апарати.

— Склад на магьосник — прошепна Пендъргаст в отговор на неизречения й въпрос.

Прекосиха вестибюла, преминаха под свод и се озоваха в голям приемен салон. Тук Пендъргаст отново спря да проучи редицата от следи, които прекосяваха на няколко пъти настлания с паркет под.

— Сега вече бос — чу го да си говори сам. — И този път е тичал.

Набързо обходи огромното пространство с лъча на фенерчето си. Нора видя удивително разнообразие от находки: изправени скелети, вкаменелости, шкафове със стъклени врати, пълни с чудати и ужасяващи артефакти, скъпоценни камъни, черепи, метеорити, блещукащи във всички цветове на дъгата бръмбари. Лъчът на фенерчето пробяга бързо по всичко това. Въздухът бе наситен с миризмата на паяжини, кожа и на стара мушама, която прикриваше друга, далеч по-неприятна миризма.

— Какво е това? — попита Нора.

— „Музеят на чудатостите“ на Ленг.

В лявата ръка на Пендъргаст се бе появил пистолет. Сега вонята бе по-силна — сладникава, мазновата, тя изпълваше въздуха като мъгла, полепваше по косата, по крайниците, по дрехите й.

125