Музей на страха - Страница 148

148

Направи кратка пауза и обяви:

— Доктор Колъпи от музея би искал да каже няколко думи.

Като чу това, Къстър изтръпна. Директорът сигурно щеше да брани упорито своята дясна ръка; щеше да оспори полицейското разследване на Къстър и методите му, щеше да го представи в лоша светлина.

Колъпи застана пред микрофона, изправен и вдървен, с ръце зад гърба. Заговори с хладен, величествен, премерен тон:

— Първо, бих искал да добавя и своите благодарности към отличните мъже и жени от Нюйоркското полицейско управление, на комисаря и на кмета за неуморната им работа по този трагичен случай. Това е един тъжен ден за музея и за мен лично. Бих искал да поднеса най-дълбоките си извинения на град Ню Йорк и на близките на жертвите за ужасните постъпки на нашия ползвал се с огромно доверие служител.

Къстър слушаше с непрекъснато растящо облекчение. Ето, собственият шеф на Бризбейн го хвърляше на лъвовете. Дотук — добре. Изпита и леко негодувание към прекалената загриженост на комисаря Рокър за Бризбейн — загриженост, която дори собственият му шеф не споделяше.

Колъпи отстъпи назад и пред микрофона се завърна кметът.

— Сега ще отговоря на въпросите ви — рече той.

Последва рев и гора от вдигнати ръце. Говорителката на кмета Мери Хил пристъпи напред, за да поеме ръководството на импровизираната пресконференция.

Къстър огледа тълпата. В съзнанието му за миг се появи неприятният образ на онзи копой Смитбак, но с радост установи, че той липсваше сред морето от лица.

Мери Хил извика някакво име и Къстър чу зададени с висок тон въпрос:

— Защо го е направил? Наистина ли се е опитал да удължи живота си?

Кметът поклати глава.

— Не мога засега да спекулирам за мотивите.

— Въпрос към капитан Къстър! — извика друг глас. — Как установихте, че е Бризбейн? Какво беше решаващото доказателство?

Къстър пристъпи напред и отново прие невъзмутима изражение.

— Бомбе, чадър, черен костюм — отговори важно-важно и замълча за миг. — Когато е излизал да издебва жертвите си, тъй нареченият „Хирург“ бил облечен по този начин. Аз лично открих тази премяна в кабинета на господин Бризбейн.

— Намерихте ли оръжието на убийствата?

— Продължаваме да претърсваме кабинета му, изпратихме екип, който да претърси апартамента на господин Бризбейн и вилата му на Лонг айлънд. При претърсването на Лонг айлънд — добави многозначително той — ще участват и кучета, обучени за откриване на трупове.

— Каква беше ролята на ФБР в този случай? — извика телевизионен репортер.

— Никаква — отвърна бързешком комисарят. — Нямаха никаква роля. Цялата работа бе извършена от местните превоохранителни органи. В началото неофициален интерес прояви и агент от ФБР, но неговите улики не доведоха доникъде и, доколкото ми е известно, той се е отказал от случая.

— Друг въпрос към капитан Къстър, моля! Как се чувствате, господине, след като разкрихте най-сложния случай след Сина на Сам?

Въпросът бе зададен от онзи предварително подготвен дребосък Брайс Хариман. Въпрос, за който Къстър копнееше. И този репортер отново му се бе притекъл на помощ. Нещата се развиваха просто красиво.

Къстър успя да намери най-безстрастния си тон.

— Аз изпълнявах дълга си на полицай. Нито повече, нито по-малко.

След това се отдръпна назад, за да се окъпе безизразното му лице в последвалата безкрайна канонада от светкавици.

Четиринадесета глава

Образът, който се появи в лъча на нориното фенерче беше толкова неочакван, толкова ужасяващ, че тя инстинктивно се отдръпна назад, пусна скалпела и хукна. Единственото й съзнателно желание бе да увеличи разстоянието между себе си онази ужасна гледка.

Но до вратата се спря. Мъжът — трябваше да го смята за мъж — не я следваше. Всъщност той се тътреше както и преди, като зомбиран, без да си дава сметка за присъствието й. С трепереща ръка тя отново насочи фенерчето към него.

Дрехите висяха върху тялото му на дрипи, кожата му бе раздрана, кървяща, сякаш в резултат на обезумяло разчесване. Скалпът бе разкъсан, кожата висеше на парцали там, където бе откъсната от черепа. Пръстите на дясната му ръка стискаха кичури окървавена коса, а епидермата на самата ръка бе обелена слой подир слой, за да разкрие изсъхнала като пергамент плът. Устните му се бяха издули до нелепи размери, приличаха на тъмнокафяви банани, покрити с белези. Между тях се подаваше напуканият му почернял език. Клокочещ звук извираше дълбоко от гърлото му, а при всеки опит да поеме дъх или да издиша езикът потреперваше. През дупките на разкъсаната му риза Нора виждаше разлютени циреи на гърдите и корема, от които се процеждаше бистра течност. Под мишниците имаше гъсти колонии пришки, като малки червени ягоди, някои от които — като при бързо прожектирани диапозитиви — се подуваха с бясна скорост; докато гледаше една от тях се пръсна с отвратителен пукот, а на мястото й веднага се появиха нови бързо подуващи се мехури.

Но онова, което порази най-много Нора, бяха очите. Едното бе два пъти по-голямо от нормалния си размер, потънало в кръв, невероятно изпъкнало от очната си ябълка. То потрепваше и се въртеше на всички посоки, без да вижда нищо. Другото пък, тъкмо обратното — беше почерняло и сгърчено, неподвижно, потънало дълбоко в орбитата си.

Нора потрепери отново от отвращение. Това сигурно беше някоя от трагичните жертви на „Хирурга“? Но какво бе станало с нея? Какво страховито мъчение бе претърпяла?

Докато я гледаше като омагьосана, фигурата спря и сякаш за първи път я забеляза. Главата се вдигна и кървясалото око комай я фиксира. Тя напрегна мускули, готова да побегне. Но този миг отмина. Фигурата потрепери силно от глава до пети, след това отпусна глава и отново пое пътя си заникъде.

148