Музей на страха - Страница 15

Изведнъж й се стори, че тишината в кабинета й бе прекадено пълна; усещаше как по тила й пропълзяха тръпки. Обърна се със стола си и ахна — зад нея стоеше специален агент Пендъргаст, сключил ръце зад гърба си.

— Господи! — рече тя и скочи от стола. — Изплашихте ме до смърт!

Пендъргаст леко се поклони.

— Поднасям извиненията си.

— Мислех си, че съм заключила вратата.

— Заключена беше.

— Вие да не сте магьосник, агент Пендъргаст? Или просто разбихте ключалката ми?

— Може би по малко и от двете. Но тези стари ключалки в музея са толкова груби, че едва ли би могло да се каже „разбиване“. Тук ме познават доста добре, което налага да бъда дискретен.

— Не бихте ли могли следващия път първо да ми позвъните?

Той се извърна към роклята.

— Това нещо вчера не беше у вас.

— Не, не беше.

Той кимна.

— Много съобразително от ваша страна, д-р Кели.

— Върнах се снощи и…

— Никакви подробности за съмнителни действия, моля. Въпреки всичко приемете моите поздравления.

Нора видя, че беше доволен.

Той протегна ръка.

— Продължете.

Нора се зае отново с работа си. Пендъргаст заговори:

— В тунела имаше много дрехи. Защо избрахте точно тази рокля?

Без да отвръща Нора внимателно обърна плисетата на роклята и разкри грубо зашито парче върху подплатата. Пендъргаст веднага приближи.

— Вътре има зашито парче хартия — рече тя. — Натъкнах се на това тъкмо преди да затворят обекта.

— Мога ли да заема лупата ви?

Нора я измъкна през глава и му я подаде. Той се наведе над роклята и я заразглежда толкова професионално, че Нора се изненада и се впечатли силно. Най-сетне той се изправи.

— Много прибързана работа — каза Пендъргаст. — Ще забележите, че останалите кърпежи са направени внимателно, едва ли не с любов. Тази рокля е била най-хубавата дреха на някое момиче. Но този шев тук е направен с нишки, измъкнати от самия плат, а дупките са неравни — предполагам, че е шила с дървена тресчица. Шевът е дело на човек, който е нямал много време и не е имал достъп дори до игла.

Нора премести микроскопа над кръпката и засне няколко кадъра с различно увеличение. След това постави макрообектив и направи още снимки. Работеше сръчно, усещаше погледа на Пендъргаст.

Премести микроскопа настрани и взе пинсетите.

— Да я отворим.

Много внимателно измъкна края на нишката и започна да разшива кръпката. След няколко минути старателна работа кръпката се отдели. Нора постави нишката в епруветка и вдигна материята.

Под нея имаше парче хартия, откъснато от книга. Беше сгънато на две.

Нора постави кръпката в друга самозалепваща се торбичка. След това с два чифта пинсети с гумени накрайници разтвори хартията. Върху нея беше написано нещо с груби кафяви букви. Част от тях бяха замърсени и избелели, но текстът можеше да се прочете безпогрешно:

Нора премести листчето под микроскопа и го разгледа с малко увеличение. След това отстъпи назад и Пендъргаст нетърпеливо зае мястото й над окулярите. Минаха няколко минути, докато той наблюдаваше. Най-сетне се отдръпна.

— Навярно е написано със същата клечица — рече той.

Нора кимна. Буквите бяха изписани с драскотини и чертици.

— Мога ли да направя един тест? — попита Пендъргаст.

— Какъв тест?

Пендъргаст извади малка запушена епруветка.

— Ще изчистя съвсем малка част от мастилото на тази бележка с разтворител.

— Какво е това?

— Заешки кръвен серум.

— Моля, заповядайте.

Странно беше, че Пендъргаст носеше в джобовете си химикали за съдебномедицински изследвания. Какво ли още беше скрито в този негов бездънен черен костюм?

Пендъргаст отпуши епруветката и извади малко тампонче. Използвайки микроскопа, той мазна крайчеца на една буква, след това пъхна тампончето в епруветката. Разклати я и я вдигна към прозореца. След малко течността в нея стана синя. Обърна се към Нора.

— Е, и? — попита тя, но вече бе прочела резултатите от теста по изражението му.

— Бележката, д-р Кели, е написана с човешка кръв. Не ще и съмнение — с кръвта на самата млада жена.

Осма глава

В музейния кабинет се възцари тишина. Нора изведнъж почувства, че трябва да седне. Известно време никой не проговори; Нора едва-едва дочуваше шума от трафика навън, далечен телефонен звън, стъпки в коридора. Постепенно започна да схваща пълните измерения на откритото: тунела, трийсет и шестте разчленени трупа, ужасяващата бележка отпреди цял век.

— Какво мислите, че означава всичко това? — попита тя.

— Може да има само едно обяснение. Момичето трябва да е знаело, че никога няма да напусне избата живо. Не е искало да умре в неизвестност. Ето защо е записала името, възрастта и домашния си адрес, след което е скрила бележката. Сама е избрала епитафа си. Единственият достъпен за нея.

Нора потръпна.

— Какъв ужас!

Пендъргаст бавно закрачи към библиотечните й лавици. Тя го проследи с поглед.

— С какво си имаме работа? — попита тя. — Със сериен убиец?

Пендъргаст не отговори. По лицето му се бе изписало същото онова тревожно изражение, което имаше на мястото на разкопките. Продължи да стои изправен пред лавиците.

— Мога ли да ви попитам нещо?

Пендъргаст отново кимна.

— Защо се занимавате с всичко това? Серийните убийства отпреди сто и трийсет години едва ли могат да представляват интерес за ФБР.

Пендъргаст взе от лавицата малка анасазийска паница и я огледа.

— Чудесна кайента в черно и бяло. — Вдигна глава. — Как върви, проучването ви на анасазите от Юта?