Музей на страха - Страница 150


К оглавлению

150

— През подземните тунели. — Пое си дъх и продължи: — Проучванията ми разкриха, че в този район на „Ривърсайд“ някога е живял речен разбойник. Съдейки по размера на подземията, сега вече съм сигурен, че тук е била резиденцията му. Забелязахте ли великолепната гледка към Хъдсън, която къщата има?

— Не — рече преглъщайки Нора. — Не мога да кажа, че съм я видяла.

— Разбираемо, тъй като пречиствателната станция на Норт ривър сега закрива голяма част от гледката — рече Пендъргаст, докато измъкваше клампираната вена. — Но преди сто и петдесет години къщата е разполагала с панорамна гледка към долен Хъдсън. В началото на осемнайсети век речните пирати се срещали доста често. Промъквали се незабелязани по реката след мръкване, за да отвлекат закотвени кораби или да заловят пътници и да търсят откуп. — Замълча, за да огледа „оперативното поле“ и да издуха ситните капчици пот, избили по горната му устна. — Ленг трябва да е знаел това. Голямо подземие е било първото нещо, което му е било необходимо в една къща. Ето защо съм убеден, че ще намерим път към реката през подземията. Подайте ми онзи саморазгражащ се конец, моля. Не този, по-дебелия, 4–0. Благодаря ви.

Нора потръпна вътрешно, докато Пендъргаст лигираше вената.

— Добре — рече той след малко, махна клампата и остави конеца настрани. — Тази вена причиняваше най-голямо кръвотечение. Не мога да сторя нищо за далака си, който очевидно е перфориран, затова само ще обгоря по-малките източници на кървене и ще затворя раната. Бихте ли ми подали електрообгорителя, моля? Да, това е.

Нора взе уреда — тясна синя писалка в края на кабел, с два бутона — „срязване“ и „обгаряне“ — от едната му страна. Подаде го на агента. Той отново се надвеси над раната си. Чу се остро изпукване, след това — друго, по-дълго, а във въздуха се издигна тънка струйка дим. Нора извърна поглед.

— Каква е била крайната цел на Ленг? — попита тя. Струваше й се, че като отвлича вниманието му с въпросите си, той някак си ще изпитва по-малка болка.

Пендъргаст не отговори веднага.

— Енок Ленг е искал да излекува човешката раса — отвърна той, все още наведен над раната си. — Искал е да я спаси.

В първия миг на Нора й се стори, че не го беше чула добре.

— Да спаси човечеството ли? Но той е убивал хора. Маса хора.

— Така е.

Ново изпукване.

— И как да го спаси?

— Като го елиминира.

Нора отново го погледна.

— Това е бил величественият проект на Ленг: да отърве земята от човечеството, да спаси расата от самата нея, от собствената й непригодност. Търсел е безупречната отрова, затова тези стаи са пълни с химикали, растения, отровни насекоми и влечуги. Аз, разбира се, разполагах с доста косвени доказателства отпреди: отровните вещества върху стъклените парченца, които вие изровихте от старата лаборатория на Ленг, например. Или гръцкият надпис в герба на къщата. Забелязахте ли го?

Нора кимна унесено.

— Това са последните думи на Сократ, след като изпил фаталната отрова. „Крито, дължа на Асклепий един петел, не забравяй да платиш дълга ми.“ Още едно нещо, за което трябваше да се сетя по-рано. — Той обгори още един кръвоносен съд. — Чак когато видях стаята, пълна с оръжия, направих връзката й осъзнах мащаба на плановете му. Тъй като създаването на съвършената отрова не било достатъчно, трябвало да създаде система за пренасянето й — начин, по който тя да обхване цялото земно кълбо. Чак тогава за мен придобиха смисъл другите, по-странни и необясними части от колекцията му — дрехите, оръжията, прелетните птици, пренасяни по въздуха спори и всичко останало. Сред другите неща, докато правел проучванията си за тази система, той събирал всякакви отровени вещи — дрехи, оръжия, аксесоари. А по-голямата част от тях били заразени с отрова от него — ненужни опити с всякакви видове отрови.

— Боже мой — рече Нора. — Какъв шантав план!

— Планът определено е бил амбициозен. План, чието изпълнение изисквало време, равно на няколко човешки живота. Ето защо разработил своя… хм… метод за удължаване на живота.

Пендъргаст остави внимателно електрообгорителя настрани. Беше страшно пребледнял и видимо изтощен. Но самообладанието му беше неимоверно.

— Не забелязах тук следи от средства за затваряне на рани — рече той. — Очевидно Феърхевън не се е нуждаел от такива. Ако ми подадете онази марля и лейкопласта, ще затворя раната временно, докато може да получи необходимото внимание. И отново ще ми бъде необходима вашата помощ.

Нора му подаде поисканите неща, след това му помогна да превърже раната.

— Успял ли е да открие съвършената отрова? — попита тя.

— Не. Съдейки по състоянието на лабораторията му, той се е отказал около 1950 година.

— Защо?

— Не знам — отвърна Пендъргаст, докато облепяше с лейкопласт външната рана. Върху лицето му отново се завърна загриженото изражение, което тя бе забелязала по-рано. — Много е странно. И за мен е голяма загадка.

След като превръзката бе готова, Пендъргаст се изправи. Следвайки инструкциите му, Нора му помогна да направи от разкъсани чаршафи примка за врата, върху която да вдигне ранената си ръка, след това му помогна и да облече ризата си.

Пендъргаст отново се обърна към Смитбак, огледа неподвижното му тяло, погледна показанията на мониторите в челото на масата. Провери пулса му, прегледа и превръзките, които Нора бе направила. Разрови се из шкафовете, извади спринцовка и инжектира съдържанието й в тръбичката с физиологичен разтвор.

— Така ще се чувства по-добре, докато не се измъкнете оттук и не вдигнете по тревога моя лекар — рече той.

150