Музей на страха - Страница 154

154

И така, когато Феърхевън го открил, Ленг не бил вземал еликсира от дълго време — всъщност от март 1954 година. Бил остарял. Може би дори е искал да умре. Във всеки слух чай отказал, дори и след най-жестоки мъчения, да разкрие формулата си. Феърхевън стигнал твърде далеч в старанията си и го убил.

Но за Феърхевън съществувала още една възможност. Старата лаборатория на Ленг, където можел да открие жизненоважна информация — под формата на човешки останки и особено пък в дневника на Ленг. А Феърхевън знаел къде е била лабораторията — под „Музея на Шотъм“. Разбира се, парцелът бил застроен с жилищни сгради. Но Феърхевън бил в състояние да купи земята и да разруши сградите — в името на обновяването на града. Строителите, с които разговарях, споменаха, че присъствието на Феърхевън по време на изкопите на основите биело на очи. Той влязъл втори в костницата, след като работникът, който открил костите, избягал изплашен. Няма съмнение, че е открил там дневника на Ленг. По-късно могъл да изследва на спокойствие, останките, намерени в тунела. Включително и костите — и това, без съмнение, обяснява защо следите по старите и по новите трупове са толкова сходни.

И така, Феърхевън вече разполагал с дневниците на Ленг. Започнал да се опитва да повтаря експериментите на Ленг с надеждата да открие посоката, в която Ленг бил поел. Но опитите му са били аматьорски, разбира се, не бил схванал същността на истинската работа на Ленг.

Разказът на Пендъргаст прекъсна и старата къща потъна в дълбока тишина.

— Не мога да повярвам — рече накрая Смитбак. — Когато го интервюирах, Феърхевън изглеждаше толкова самоуверен, толкова спокоен. Толкова… толкова с ума си.

— Лудостта приема много скрити форми — отвърна Пендъргаст. — Обсебеността на Феърхевън е била дълбока, прекалено силна и само очаквала да избие на повърхността. А и човек може да стигне до портите на ада еднакво лесно и с малки, и с големи крачки. Феърхевън е смятал, че формулата за удължаването на живота е била предопределена за него. След като отнел живота на Ленг, той започнал да смята себе си за Ленг — за онзи Ленг, какъвто би трябвало да бъде. Възприел е външния му вид, начина на обличане. И тогава започнаха папагалските убийства. Но те бяха съвсем различни от онова, което полицията си въобразяваше. Убийства, които, между другото нямат нищо общо с вашата статия, господин Смитбак.

— Защо се опита да убие вас? — попита Смитбак. — Това е бил голям риск. Изобщо не можах да разбера причината.

— Феърхевън беше човек, който мислеше много, много далновидно. Ето защо е постигнал такъв успех в бизнеса — и, разбира се, това е една от причините толкова да се страхува от смъртта. Когато успях да намеря адреса на Мери Грийн, той е осъзнал, че е само въпрос на време да открия и къщата на Ленг. Няма значение дали съм вярвал, че Ленг е жив, или не — той е знаел, че щом се добера до къщата на Ленг, всичките му усилия ще отидат на вятъра. Ще се разкрие връзката между съвременния убиец, известен като „Хирурга“, и стария убиец на име Ленг. Същото се отнася и за Нора. Тя бе попаднала на гореща следа; бе посетила дъщерята на Макфадън, има археологическия опит, който на мен ми липсва. Ясно му е било, че е само въпрос на време да разберем къде е живял Ленг. Не е можел да си позволи да ни остави да продължим.

— А О’Шонеси? Защо уби и него?

Пендъргаст склони глава.

— Никога няма да си го простя. Изпратих О’Шонеси да изпълни една, както ми се струваше, безопасна поръчка — да провери аптеката „Ню Амстердам“, откъдето Ленг е купувал химикалите си преди много години. Както изглежда, О’Шонеси имал там късмета да открие някакви стари счетоводни книги, в които били описани продажбите от двайсетте години. Казвам късмет, но се е оказа тъкмо обратното. Не осъзнавах, че Феърхевън е бил нащрек и е следял всяка наша стъпка. Когато е разбрал, че О’Шонеси не само е знаел откъде Ленг е купувал химикалите си, но е успял и да открие някакви стари книги — които биха могли да бъдат безкрайно полезни, а в същото време и опасни в ръцете му, — той трябвало да го убие незабавно.

— Горкият Патрик! — рече Смитбак. — Каква ужасна смърт.

— Ужасна, много ужасна наистина — рече тихо Пендъргаст, а болката бе изписана прекалено силно върху лицето му. — И отговорността за нея лежи изцяло върху моите плещи. Той беше добър човек и добър полицай.

Докато гледаше редиците подвързани с кожа книги, проядените от червеи гоблени и лющещите се тапети, Нора потрепери.

— О, Господи — прошепна най-сетне тихо Смитбак, — и като си помисля, че не мога да публикувам нищо от това. — Сетне погледна Пендъргаст. — И какво се случи с Феърхевън?

— Най-накрая го сполетя онова, от което се боеше най-много — смъртта. В знак на почит към Алън Едгар По, зазидах горкия нещастник в една от подземните ниши. И тялото му никога повече няма да изплува на повърхността.

Тези думи бяха посрещнати с кратко мълчание.

— Какво възнамерявате да сторите с тази къща и с всичките тези сбирки?

Устните на Пендъргаст се разтеглиха в уморена усмивка.

— След един мъчителен процес на наследявания, тази къща и нейното съдържание в крайна сметка станаха моя собственост. Може би някой ден част от тези колекции ще се озоват като анонимно дарение в най-големите музеи на света, но това няма да стане скоро.

— А какво е станало с къщата? Тя е сякаш обърната наопаки.

— Това ме води към последната молба, която бих искал да отправя към вас двамата.

— И тя е…?

— Да дойдете с мен.

Те последваха Пендъргаст по виещите се коридори към задната входна врата. Пред нея Ролс-ройсът на Пендъргаст тихичко мъркаше на празни обороти, абсолютно не на място в тази окаяна обстановка. Пендъргаст отвори вратичката.

154