Музей на страха - Страница 23

— Какво?

— Приемам това за отрицателен отговор. Пропуснали сте великолепна изложба. Музеят разполага с много хубава колекция от исторически облекла чак от Средновековието насам. Повечето от тях са в хранилищата. Но миналата година направиха изложба, която показваше как облеклото се е развивало през последните шест века. Невероятно вълнуващо.

Знаете ли, че се е изисквало всички дами от двора на Луи XIV във Версай да имат обиколка на кръста най-много четирийсет сантиметра? И че роклите им са тежали между петнайсет и осемнайсет килограма?

О’Шонеси се улови, че не знае какво да отговори. Разговорът бе приел такъв странен и неочакван обрат, че за миг се почувства зашеметен.

— Освен това ми беше интересно да науча, че предницата на мъжките панталони от петнайсети век…

За късмет, бръщолевенето бе прекъснато от свирещите гуми, ролсът наби спирачки и зави, за да не блъсне едно такси, което пресичаше трите ленти на движението.

— Янки варвари — рече меко Пендъраст. — Докъде бях стигнал? Аха, да, до предницата на панталоните…

Ролсът вече бе затънал в трафика на центъра и О’Шонеси започна да се пита колко ли още щеше да продължи пътуването.

Голямата зала на Градския музей беше облицована в мрамор, украсена с огромни букети цветя, и беше почти непоносимо претъпкана. О’Шонеси изостана назад, докато онзи странен агент на ФБР разговаряше с една от непрекъснато атакуваните служителки на информационното бюро. Тя вдигна телефона, обади се някому, след това затвори с много раздразнено изражение. О’Шонеси започна да се пита какво ли си бе наумил Пендъргаст. По време на продължителното им пътуване до центъра на града той не бе споделил нищо за намеренията си.

Огледа се. Определено публиката бе от Горен Ийст сайд — безупречно облечени дами, които потракваха насам-натам с токчетата си, облечени в униформи ученици, строени и благовъзпитани, неколцина учени със сака от туид, които се мотаеха със замислени физиономии. Неколцина от публиката го гледаха неодобрително — сякаш бе проява на лош вкус униформено ченге да се появи в музея.

Пендъргаст му даде знак да приближи, двамата влязоха в музея, прегазвайки редицата билетни контрольори, минаха покрай пълен с римско злато шкаф и най-накрая се озоваха в поредица от зали, изпълнени със статуи, вази, картини, мумии и всякакви други произведения на изкуството. Пендъргаст говори през цялото време, ала тълпите бяха толкова гъсти и шумът — толкова оглушителен, че О’Шонеси успя да долови само няколко фрази.

Минаха през няколко по-тихи зали с азиатско изкуство, след което стигнаха до лъскава, сива, метална врата. Пендъргаст я отвори без да почука и се озоваха в малка приемна. Зад писалище от светло дърво седеше удивително красива секретарка. Очите й се разшириха леко при вида на униформата му. О’Шонеси я изгледа заплашително.

— С какво мога да ви помогна? — обърна се секретарката към Пендъргаст, но погледът й продължи да се стрелка тревожно и към О’Щонеси.

— Сержант О’Шонеси и специален агент Пендъргаст — за среща с д-р Уелсли.

— Имате ли уговорена среща?

— Уви, не.

Секретарката се поколеба.

— Съжалявам. Специален агент…

— Пендъргаст. От Федералното бюро за разследване.

Сега тя се изчерви силно.

— Един момент.

Вдигна телефонната слушалка и О’Шонеси чу как звъни апаратът в съседната стая.

— Д-р Уелсли — рече секретарката, — тук са специален агент Пендъргаст от ФБР и един полицай, които искат да се срещнат с вас.

Гласът, който отекна от съседната стая можеше да се чуе съвсем добре. Беше решителен, сериозен, женски, но леден глас с британски акцент, който не можеше да се сбърка и от който О’Шонеси настръхна.

— Освен ако не са тук да ме арестуват, Хедър, господата биха могли да си уговорят среща като всички останали. Заета съм.

Човек не можеше да сбърка трясъка от блъснатата върху вилката слушалка в другата стая с нищо друго.

Секретарката ги изгледа крайно изнервена.

— Д-р Уелсли…

Но Пендъргаст вече крачеше към кабинета, от който бе долетял гласът. Така вече по-бива, помисли си О’Шонеси, когато Пендъргаст отвори рязко вратата и застана в рамката й. Въпреки всичките си претенции, този тип поне не се предаваше лесно. Знаеше как да постигне своето.

Невидимият глас, изпълнен със сарказъм, процепи въздуха.

— Аха, пословичният полицай, запънал с крак вратата. Жалко, че не беше заключена, за да можете да я разбиете с палката си.

Прендъргаст все едно, че не чу нищо. Мекият му меден глас изпълни кабинета с топлина и чар.

— Д-р Уелсли, дошъл съм при вас, защото сте най-голямата специалистка по история на облеклото. Надявам се, ще ми позволите да кажа, че идентифицирането, което направихте на гръцкия пеплос от Вергина, за мен беше особено вълнуващо. Отдавна имам интерес към проблема.

Последва кратко мълчание.

— Ласкателството, господин Пендъргаст, ще ви осигури поне достъп в кабинета.

О’Шонеси последва агента в малък, но много добре подреден кабинет. Мебелировката беше дошла сякаш направо от колекциите на музея, по стените бяха окачени акварели на оперни костюми от осемнайсети век. О’Шонеси реши, че са изобразени Фигаро, Розина и граф Алмавива от „Севилския бръснар“. Операта беше единственото му тайно удоволствие.

Седна, кръстоса крака, после ги прекръстоса, намърдвайки се в ужасно неудобния стол. Каквото и да правеше, той сякаш винаги заемаше прекалено много място. Синята му униформа изглеждаше непоносимо не на място на фона на тази елегантна обстановка. Погледна отново към акварелите и си позволи в съзнанието му да зазвучат няколко такта от ария от тази опера.