Музей на страха - Страница 37

Обърна се към писалището с лека въздишка. Може би новината на деня беше причината да е толкова мрачен. Лежеше върху бюрото — разпростряла се в печатно слово — тази проклета статия, написана от същото отвратително приятелче, което бе причинило толкова много беди на музея през деветдесет и пета. Беше се надявал, че по-ранното изнасяне на изобличителните материали от архива ще потуши нещата. Но ето, че сега трябваше да се занимава и с това писмо. Откъдето и да го погледнеше, то носеше потенциала на истинско бедствие. Собственият му персонал — замесен; агент на ФБР души наоколо; Феърхевън, един от най-големите им поддръжници — подложен на обстрел. Главата на Колъпи се замая. Ако всичко това не бъде овладяно, може да хвърли сянка върху собствените му владения, или дори по-лошо…

Не отивай на това място, възпря се Фредерик Уотсън Колъпи, но миг след това се успокои. Щеше да се справи. Дори най-лошите беди могат да бъдат предотвратени с подходящото — каква бе модната думичка? — а, да, с подходящото извъртане. Да. Точно от това се нуждаеше тук — от деликатно и изкусно приложено извъртане. Музеят няма да реагира — мислеше си той, — по обичайния си мекушав начин. Музеят няма да заклейми разследването; няма да протестира срещу ровенето в архивите му, няма да осъди безотговорните действия на агента на ФБР; няма да отхвърли отговорността, няма да увърта или да прикрива. Нито пък ще се притече на помощ на най-големия си поддръжник Феърхевън. Поне не и явно. И все пак, много можеше да бъде свършено на тъмно, тъй да се каже. Можеше стратегически да се подхвърли някоя дума тук и там, да се дадат или да се оттеглят уверения, да се прехвърлят пари насам-натам. Нежно. Много нежно.

Той натисна бутона на интеркома си и произнесе с благ тон:

— Госпожо Сърд, бихте ли били така добри да съобщите на господин Бризбейн, че бих искал да го видя, когато му е удобно?

— Да, доктор Колъпи.

— Благодаря ви много, госпожо Сърд.

Пусна бутона и се облегна назад. След това грижливо сгъна „Ню Йорк таймс“ и го прибра в кутията с надпис „за действия“ в ъгъла на писалището си. И за първи път, откакто бе излязъл тази сутрин от спалнята си, той се усмихна.

Единадесета глава

Нора Кели знаеше за какво я викат. Беше видяла, разбира се, статията в сутрешния вестник. Всички в музея, а може би и цял Ню Йорк, говореха само за нея. Знаеше какъв ефект щеше да има статията върху човек като Бризбейн. Чакаше цял ден да я повика и сега, в пет без десет, най-накрая го стори. Беше изчакал до пет без десет. Не ще и дума — за да я изнерви. Запита се дали това не означаваше, че ще й даде само десет минути, за да напусне музея. Не би я учудило.

На вратата на Бризбейн липсваше табелката с името му. Тя почука и секретарката я покани да влезе.

— Моля седнете — рече мършавата възрастна жена, която очевидно беше в лошо настроение.

Нора седна. Проклет да си Бил, помисли си тя. Какво ли си е въобразявал? Вярно, беше импулсивен човек — имаше склонност да действа преди да е включил в действие мозъчната си кора — но това вече беше прекалено. Ще му разкатае фамилията, както се изразяваше баща й. Ще му отреже топките, ще ги върже на ремък и ще ги носи на кръста си като тежестите на ласо. Тази служба беше толкова важна за нея — а ето, че той на практика й беше подписал заповедта за уволнение. Как можа да постъпи така с нея?

Телефонът на секретарката иззвъня.

— Можете да влезете — кимна й по-възрастната жена.

Нора влезе във вътрешния кабинет. Бризбейн стоеше пред огледало, поставено в единия край на писалището си и си връзваше папийонка. Беше с черни панталони със сатенен кант и с колосана риза с перлени копчета. На стола му бе метнат смокинг. Нора спря до вратата и зачака, но Бризбейн не каза нищо, нито пък даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. Тя го гледаше как сръчно прехвърля единия край на връзката върху другия и го промушва през образувалата се примка.

Най-сетне той заговори:

— През последните няколко часа научих доста неща за вас, доктор Кели.

Нора не отвърна нищо.

— За катастрофално завършилата ваша експедиция в Югозападната пустиня, например, при която под съмнение са били поставени вашите качества на водач и дори на учен. И за някой си Уилям Смитбак. Не знаех, че сте в толкова близки отношения с този Уилям Смитбак от „Таймс“.

Последва нова пауза, през която той подръпна двата края на папийонката. Докато го правеше, проточи врат. Източи го от яката на ризата — мършав и блед, досущ пилешки.

— Разбрах, доктор Кели, че сте вкарали в архива на музея хора, които не са от персонала — в грубо нарушение на правилата на тази институция.

Той стегна връзката и я донагласи.

— Освен това сте се занимавали с несвойствена дейност в работно време, като сте помагали на онзи агент на ФБР. И пак — в грубо нарушение на правилата.

Нора знаеше, че ще е безполезно да напомня на Бризбейн, че той самият, макар и с неохота, бе разрешил тази й дейност.

— И накрая, нарушение на правилата на музея е да се контактува с пресата без преди това да се съгласува първо с отдела за връзки с обществеността. Има достатъчно основания за тези правила, доктор Кели. Те не са само някакви си бюрократични наредби. Свързани са със сигурността на музея, с целостта на неговите колекции и архиви и — особено — с неговата репутация. Разбирате ли за какво става дума?

Нора погледна Бризбейн, но не можеше да измисли какво да му отговори.

— Вашето поведение предизвика сериозно безпокойство тук.

— Вижте какво — рече тя, — ако сте решили да ме уволнявате, давайте да приключваме.