Музей на страха - Страница 50

Пета глава

В претрупаната си кабинка на петия етаж на сградата на „Таймс“ Смитбак с неудоволствие прегледа списъка, който бе съставил в бележника си. Най-отгоре в него фразата „Служители на Феърхевън“ беше зачеркната. Не успя да се върне в сградата на „Мойген-Феърхевън“ — Феърхевън се беше погрижил за това. И „Съседи“ беше зачеркнато — от жилищната сграда на Феърхевън го бяха изхвърлили като скитник, въпреки всичките му номера и засукани стратегеми. Беше се разровил в миналото на Феърхевън, открил бе ранни негови партньори, но те или го засипваха с фалшиви похвала или просто отказваха коментар.

След това провери благотворителната дейност на Феърхевън. В Нюйоркския природонаучен музей удари на камък — никой, който познаваше Феърхевън, не поиска да говори за него по обясними причини. По-голям успех имаше с един от другите проекти на Феърхевън — детската клиника „Малкият Артър“. Ако изобщо можеше да се говори за успех. Клиниката беше малък изследователски център, който се грижеше за деца със „заболяванията на сираците“ — много редки болести, за които големите фармацевтични компании нямаха интерес да търсят лек. Смитбак се бе представил като себе си — репортер на „Ню Йорк таймс“, заинтригуван от работата им — без да предизвика подозрение. Организираха му дори опознавателна обиколка. Но в крайна сметка и това се оказа безплодна работа — лекарите, сестрите, родителите, та дори и децата пееха „Осанна!“ за Феърхевън. Просто да му се догади на човек: пуйки за Деня на благодарността, премии за Коледа, играчки и книжки за децата, посещения на стадиона на „Янките“. Феърхевън дори бе присъствал на няколко погребения, което няма да е било никак леко. И все пак, помисли си раздразнен Смитбак, всичко това доказваше, че Феърхевън грижливо е работил за обществения си имидж.

Този тип бе истински професионалист в PR-а — връзките с обществеността. Смитбак не можа да открие нищо. Нищичко.

Трябваше да закопае по-надълбоко. Във времето, отпреди Феърхевън да се заеме с професионалното изграждане на имиджа си. Когато е бил просто едно от многото пъпчиви гимназистчета. Значи Феърхевън смята, че Смитбак е просто един от многото еднакви репортери, занимаващ се с незначителни въпроси? Е, когато отвори понеделничния вестник, няма да се смее толкова силно.

Необходими му бяха десет минути в Мрежата, за да открие мръсотийка. Випускът на Феърхевън от „P. S.“ — 84 на авеню „Амстердам“ наскоро бе чествал петнайсет години от завършването си. Бяха създали уеб страница, в която бе включен годишният им дневник. Феърхевън не бе участвал в честването, възможно бе и да не е знаел за уеб страницата — цялата информация за него в стария дневник обаче си беше там, достъпна за всички: снимки, прякори, клубове, интереси, всичко.

Ето го: спретнато обикновено хлапе, усмихващо се наперено от поразмазаната абитуриентска снимка. Беше облечен с пуловер за тенис и карирана риза — типично облекло за богатско градско момче. Баща му беше в бизнеса с недвижими имоти, майка му — домакиня. Смитбак бързо узна неща от всякакъв характер: че е бил капитан на отбора по плуване; че е роден под знака на Близнаци; че е председателствал дискусионен клуб; че любимата му рок група е била „Ийгълс“; че е свирел на китара, но зле; че искал да стане лекар; че любимият му цвят бил тъмночервеният и че всички са смятали, че е най-вероятно да стане милионер.

Докато Смитбак ровеше из уеб страницата, отново го обзе униние. Беше тъй невъобразимо досадно. Но имаше един детайл, който погледът му улови. Всички ученици си имаха прякори, този на Феърхевън беше „Касапина“. Усети как разочарованието му леко се изпарява. Касапина. Хубаво щеше да бъде, ако се окаже, че е имал таен интерес към измъчването на животните. Не беше кой знае какво, но все пак — нещо.

А и беше завършил само преди шестнайсет години. Щяха да се намерят хора, които да го помнят. Ако имаше нещо гадно, Смитбак щеше да го открие. Нека онзи негодник отвори вестника си следващата седмица и да види как самодоволната му усмивка бързо сте стопява.

P. S. 84. За късмет училището беше наблизо. Смитбак обърна гръб на компютъра, изправи се и посегна за сакото си.

Училището се намираше в потънало в зеленина каре от сгради в Горен Уест сайд, между авенютата „Амстердам“ и „Колумб“, недалеч от музея — дълга сграда от жълти тухли с ограда от ковано желязо. В сравнение с останалите училища на Ню Йорк това беше доста хубаво. Смитбак спря пред входната врата, но тя беше заключена — охрана, разбира се — и позвъни. Отвори му полицай, Смитбак извади журналистическата си карта и ченгето го пусна.

Удивително беше как миришеше училището — досущ като неговата собствена гимназия, недалеч от тук и не много отдавна. И същата унила боя по стените от сгуробетонни блокчета. Изглеждат всички училищни директори са ползвали един и същи наръчник, помисли си Смитбак, докато ченгето го съпровождаше през металния детектор към кабинета на директора.

Директорката му се представи като госпожица Кайт. Смитбак я завари зад писалището й, проверяваше писмени работи на учениците между часовете. Беше симпатична жена с побеляла коса и когато Смитбак спомена името на Феърхевън, доволен установи, че по лицето й пробяга усмивката на спомена.

— О, да — рече тя. Гласът й беше благ, но в него се усещаше и твърда нотка, която накара Смитбак да си помисли, че не бе някаква си лековата лелка. — Спомням си добре Тони Феърхевън, защото беше в първия дванайсети клас, който водех, и беше един от най-доброто ни ученици. Беше близо до спечелването на Националната награда за научни заслуги.