Музей на страха - Страница 53

— Знаете китайски? — попита Нора.

— Малко „мандарински“. Признавам, че владея далеч по-добре кантонския диалект.

Нора замълча. Кой знае защо не се изненада.

— Царският чай от Османтус Оолонг — рече Пендъргаст и кимна към чашката й. — Един от най-хубавите на света. Набран от храсти, растящи по слънчевите склонове на планината, като листенцата се берат само напролет.

Нора вдигна чашката. Деликатният аромат се понесе към ноздрите й. Сръбна една глътка и усети сложната смесица от зелен чай и други изтънчени и деликатни аромати.

— Много е хубав — съгласи се тя и остави чашката.

— Наистина е така.

Пендъргаст я погледна отново за миг. След това заговори отново на китайски, жената напълни една торбичка, изтегли я, запечата я и написа цената върху пластмасовото пакетче. Подаде го на Нора.

— За мен ли е? — попита Нора.

Пендъргаст кимна.

— Не желая подаръци от вас.

— Моля, приемете го. Чудесен е за храносмилането. Освен това е великолепен антиоксидант.

Нора го взе с известно раздразнение, след това видя цената.

— Чакайте малко, тук пише двеста долара!

— Ще ви стигне за три или четири месеца — каза Пендъргаст. — Цената е ниска, ако се вземе предвид, че…

— Вижте какво, господин Пендъргаст — рече Нора и остави торбичката на масата, — дойдох тук, за да ви съобщя, че не мога да работя повече за вас. Кариерата ми в музея е изложена на опасност. Една торбичка с чай няма да промени решението ми, дори и да струва двеста кинта.

Пендъргаст я слушаше внимателно, леко склонил глава.

— Казаха ми — и намекът беше много ясен — че не бива повече да работя за вас. А аз обичам онова, което върша. Ако продължа с вас, ще си изгубя работата. Вече я изгубих един път, когато беше закрит музеят на Лойд. Не мога да си го позволя отново. Тази служба ми е необходима.

Пендъргаст кимна.

— Бризбейн и Колъпи ми отпуснаха парите, необходими за въглеродните датировки. Сега ми предстои доста работа. Не мога да отделя никакво време.

Пендъргаст изчака, не отвърна нищо.

— А и за какво съм ви необходима? Аз съм археоложка, а няма вече площадка, която да бъде изследвана. Притежавате копие от писмото. Вие сте от ФБР, Трябва да имате десетки специалисти, които да ви се притекат на помощ при първо повикване.

Пендъргаст продължи да мълчи, докато Нора отпи нова глътка чай. Чашата издрънка, докато я оставяше върху чинийката.

— Така — рече тя. — Значи всичко вече е уредено.

Пендъргаст заговори:

— Мери Грийн е живеела на няколко преки оттук, на улица „Уотър“. Номер 16. Къщата е още там. На пет минути пешком е оттук.

Нора го погледна, свила вежди в изненада. Никога не й бе минавало през ума, че се намираха толкова близо до квартала на Мери Грийн. Спомни си написаната с кръв бележка. Мери Грийн е знаела, че ще умре. Желанието и е било простичко: да не умре в пълна забрава.

Пендъргаст я улови леко за ръката.

— Елате — каза той.

Тя не го отблъсна. Той каза нещо на собственичката на чайната, взе торбичката с чай с лек поклон и в следващия миг се озоваха отново на оживената улица. Минаха през „Мот“, след това прекосиха първо „Баярд“, сетне — площад „Чатъм“ и навлязоха в лабиринт от тъмни и тесни улички, свършващи до Ийст ривър. Шумът от блъсканцита на Китайския квартал отстъпи място на тишината на индустриалните сгради. Слънцето бе залязло, оставило леко сияние в небето, което очертаваше едва-едва покривите на сградите. Когато стигнаха улица „Кетрин“, завиха на югоизток. Нора се огледа с любопитство към улица „Хенри“, докато подминаваха строежа на новия жилищен небостъргач на „Мойгън-Феърхевън“. Изкопът вече беше по-голям; масивни основи и носещи стени се издигаха в полумрака, от наскоро излятия бетон се виеха и се люлееха като тръстики арматурни железа От стария въглищен тунел не бе останало нищо.

Само след миг се озоваха на улица „Уотър“. От двете й страни се издигаха стари производствени сгради и грохнали жилищни здания. Далеч отвъд лениво се носеше Ийст ривър — тъмноморава на лунната светлина. Мостът „Манхатън“ се мержелееше над тях, а вдясно арката на Бруклинския мост се извисяваше над тъмната река и яркоосветеният му свод хвърляше отблясъци във водата под него.

Пендъргаст спря пред стара жилищна сграда до „Маркет слип“. Тя продължаваше да бъде необитаема — само един прозорец светеше с жълтеникава светлина. На първия етаж на фасадата се виждаше метална врата. До нея имаше очукан домофон с редица бутони.

— Ето го — рече Пендъргаст. — Номер шестнайсет.

Стояха там под сгъстяващия се мрак.

Пендъргаст заговори тихо в мрачината:

— Мери Грийн произхожда от работническо семейство. След като фермата на баща й фалирала, той довел семейството си тук. Работил като стифадор на пристанището. Но и той, и майката на Мери починали по време на една холерна епидемия, когато момичето е било петнайсетгодишно. Причината за епидемията е била заразена вода. Имала е по-малък брат — Джоузеф, седемгодишен, и по-малка сестричка.

— Констанс, на пет години.

Нора мълчеше.

— Мери Грийн се опитала да се заеме с пране и шивачески услуги, но очевидно не изкарвала достатъчно да плати наема. Нямала друга работа, нямала начин да спечели пари. Изгонили ги. В крайна сметка Мери се заела с онова, което е трябвало да стори, за да издържа братчето и сестричето си, които очевидно обичала много. Станала проститутка:

— Какъв ужас! — прошепна Нора.

— Но и това не е най-лошото. Арестували я, когато била на шестнайсет години. Навярно по това време двете по-малки деца вече са били скитници. По онова време ги наричали улични деца, В никакви градски архиви няма повече данни за тях; навярно са умрели от глад. През 1871 година се е смятало, че по улиците на Ню Йорк са живеели двайсет и седем хиляди безпризорни деца. Във всеки случай по-късно Мери била изпратена в приюта, известен като „Девическо общежитие“ на улица „Деланси“. Бил е на практика дом за експлоатация на обитателите му. Но е бил по-добър от затвора. На пръв поглед, това би трябвало да се оцени като щастливо избавление за Мери Грийн.