Музей на страха - Страница 55

Седма глава

Много дни бяха минали, откакто Нора за последен път бе влизала в лабораторията си. Отвори старата метална врата, запали осветлението и спря на прага. Всичко си беше така, както го бе оставила. Покрай стената в дъното бе разположена бяла маса: двуокулярен микроскоп, флотационен комплект, компютър. Встрани имаше черни метални шкафове, в които бяха образците й — дървени въглища, камъни, кости и други органични материали. Застоялият въздух миришеше на прах, долавяше се и лек мирис на дим, на хвойна. Веднага й домъчня за Ню Мексико. И какво в крайна сметка търсеше в Ню Йорк? Нали беше археоложка от Югозапада? Брат й Скип едва ли не всяка седмица настояваше да се връща в Санта Фе. Беше казала на Пендъргаст, че не може да си позволи да изгуби работата си в музея. Но кое беше най-лошото, което можеше да се случи? Можеше да си намери място в университета в Ню Мексико, или в щатския университет в Аризона. И в двата имаше превъзходни археологически департаменти, в които нямаше да се налага да защитава стойността на труда си пред кретени като Бризбейн.

Мисълта за Бризбейн я стресна. Кретени или не, но това беше Нюйоркският природонаучен музей! Никога не би могла да получи отново такава възможност — никога!

Бързо влезе в кабинета си, затвори и заключи вратата подире си. Сега, след като вече разполагаше с парите за датировките с въглерод–14, можеше отново да се заеме с истинска работа. Това поне бе единственото нещо, което цялото онова фиаско й донесе — парите за изследванията. Сега можеше да подготви въглените и органичния материал за изпращане в радиовъглеродната лаборатория в Мичигънския университет. А след като получи датировките, щеше да започне сериозна работа по връзката „анасази-ацтеки“.

Отвори първия шкаф и внимателно извади тавичка, върху която бяха положени десетки запушени епруветки. Всяка бе с етикет и всяка съдържаше различни образци: парченце въглен, вкаменено зърно, част от царевичен кочан, късчета от дърво или кости. Извади три такива тавички и ги постави върху бялата маса. След това включи компютъра и зареди каталожните матрици. Започна проверката за да се убеди, че всеки образец имаше правилен етикет и точно определено местоположение. При цена от 275 долара на една датировка беше много важно да бъде точна.

Докато работеше мислите й запрепускаха към събитията от последните дни. Запита се дали отношенията й с Бризбейн можеха да се поправят. Беше началннк тъпанар, но все пак началник. А беше и хитър; рано или късно щеше да разбере, че за всички ще е най-добре, ако заровят томахавката…

Нора рязко поклати глава, малко гузна от този егоистичен ход на мисли. Статията на Смитбак не само бе „накиснала“ нея, тя очевидно бе вдъхновила убиец папагал, когото жълтите вестници вече наричаха „Хирурга“. Не можеше да разбере защо Смитбак си бе въобразил, че статията му ще й помогне. Тя отдавна знаеше, че е кариерист, но това бе вече прекалено. Надут егоманиак. Спомни си кога го видя за първи път — в Пейдж, Аризона, заобиколен от празноглави девойчета по бански костюми, раздаваше автографи. Или поне се опитваше да го прави. Какъв майтап! Трябваше да се довери на първото си впечатление от него.

Мислите й се отместиха от Смитбак към Пендъргаст. Странна птица. Не беше дори сигурна дали е упълномощен да работи по този случай. Нима ФБР ще пусне един от агентите си да работи така — „на свободна практика“? Защо отговори толкова уклончиво за интереса си? Дали не бе по природа тайнствен? Каквито и да бяха отговорите, нещата бяха много странни. Но тя вече се бе отървала и бе доволна. Много доволна.

И все пак, докато се заемаше отново с епруветките си, почувства, че не беше чак толкова доволна. Може би тези отегчителни проверки и подреждания си казваха своето, но тя усети, че Мери Грийн и нейният тъжен живот продължаваха да занимават част от съзнанието й. Мрачната сграда, трогателната рокля, будещата състрадание бележка…

С голямо усилие прогони тези мисли. Мери Грийн и семейството й отдавна не бяха на този свят. Беше трагично, ужасяващо, но не я засягаше.

След като завърши със сортирането, тя започна да поставя епруветките в специалните им контейнери за транспортиране, облицовани с дунапрен. Най-добре ще е да ги раздели на три партиди, в случай, че един от контейнерите се изгуби. Запечата контейнерите и се зае с товарителниците и етикетите на „Федеръл експрес“ за пратката.

На вратата се почука. Дръжката се завъртя, но металната врата само издрънча в рамката си. Нора погледна през рамо.

— Кой е? — извика.

Дрезгавият шепот бе заглушен от вратата.

— Кой?

Неочаквано се изплаши.

— Аз съм. Бил.

Плахият глас бе малко по-силен.

Нора се изправи, обзета от смесено чувство на облекчение и гняв.

— Какво търсиш тук?

— Отвори.

— Да не си мръднал? Махай се оттук. Веднага.

— Нора, моля те. Важно е.

— Важно е да се разкараш веднага и да стоиш настрани от мен. Предупреждавам те.

— Трябва да говоря с теб.

— Край. Викам охраната.

— Не, Нора. Почакай.

Нора вдигна слушалката и набра номера. Охранителят, с когото бе свърза, й заяви, че с най-голямо удоволствие ще изгони натрапника. Гардовете веднага ще дойдат.

— Нора! — извика Смитбак.

Нора седна до работната си маса и се опита да успокои мислите си. Затвори очи. Игнорирай го. Просто не му обръщай внимание. Охраната щеше да дойде всеки момент.

Смитбак продължаваше да я умолява иззад вратата.

— Пусни ме само за минута. Има нещо, което трябва да узнаеш. Снощи…

Нора чу тежки стъпки и твърд глас: