Музей на страха - Страница 57

К оглавлению

Тя размаха ръце, за да разпръсне облачето прах.

Пендъргаст кимна и обърна следващата страница.

Сестрата изфуча покрай Нора и излезе.

Пендъргаст вдигна глава, видя я и се усмихна.

— А, доктор Кели. Влезте моля й се настанете удобно.

Нора седна на стола до края на леглото.

— Добре ли сте?

Той кимна.

— Какво стана?

— Проявих небрежност.

— Но кой ви стори това? Къде? Кога?

— Пред жилището ми — отвърна Пендъргаст. Вдигна дистанционното, за да спре видеото, след което остави книгата настрани. — Мъж в черно, с бастун и бомбе. Опита се да ме упои с хлороформ. Задържах дъха си и се престорих, че губя съзнание; след това се освободих. Но той бе изключително силен и бърз, а аз го подцених. Намушка ме, след което избяга.

— Можел е да ви убие.

— Такова беше намерението му.

— Лекарят каза, че острието минало на няколко сантиметра от сърцето ви.

— Да. Когато усетих, че ще ме промуши, отклоних ръката му към по-безопасно място. Полезен номер, между другото, ако се окажете в подобно положение.

Той се наведе леко напред:

— Доктор Кели, убеден съм, че това е същият мъж, който е убил Дорийн Холандър и Манди Еклънд.

Нора го погледна сепната.

— Какво ви кара да мислите така?

— Зърнах оръжието му — хирургически скалпел с миринготомично острие.

— Но… но защо точно вас?

Пендъргаст се усмихна, ала в усмивката му имаше повече болка, отколкото веселост.

— Няма да е много трудно да се отговори на този въпрос. Някъде по пътя си сме се доближили твърде близо до истината. Предизвикали сме го. Това е много положително развитие на нещата.

— Положително развитие ли? Значи е възможно още да сте в опасност?

Пендъргаст вдигна глава и я погледна внимателно със светлите си очи.

— Не само аз, доктор Кели. Вие и господин Смитбак също трябва да вземете предохранителни мерки.

Той леко потрепна.

— Трябваше да вземете онова обезболяващо лекарство.

— За онова което възнамерявам да сторя, е жизненоважно главата ми да е ясна. Хората са се справяли векове наред без обезболяващи. Както вече ви казах, трябва да вземете предохранителни мерки. Не рискувайте да излизате вечерно време сама на улицата. Имам голямо доверие на сержант О’Шонеси. — Той мушна в ръката й визитка. — Ако се нуждаете от нещо, обадете му се. А аз ще се вдигна на крака до няколко дни.

Тя кимна.

— Междувременно, може би ще е добра идея да напуснете града за ден. Има една приказлива и самотна стара дама в Пийкскил, която много обича посетители.

Тя въздъхна.

— Казах ви защо не мога да ви помагам повече. А и вие още не сте ми казали защо си губите времето с тези стари убийства.

— Каквото и да ви кажа, ще бъде непълно. Трябва да свърша сам още работа, да подредя още парченца от мозайката. Но нека ви уверя в едно нещо, доктор Кели: това няма да бъде някаква несериозна екскурзийка. От жизнена важност е да узнаем повече за Енок Ленг.

Последва кратко мълчание.

— Направете го за Мери Грийн, не за мен.

Нора се надигна да си ходи.

— И още нещо, доктор Кели.

— Да?

— Смитбак не е чак толкова лошо момче. Знам от опит, че в тежка ситуация може да се разчита на него. Ще бъда по-спокоен, ако докато всичко това продължава, вие двамата действате заедно…

Нора поклати глава.

— В никакъв случай.

Пендъргаст вдигна нетърпеливо ръка.

— Направете го заради собствената си безопасност. А сега трябва да се заемам с работата си. С нетърпение очаквам да ви видя утре.

Тонът му беше безапелационен. Нора си тръгна обезпокоена. Пендъргаст отново я беше въвлякъл в този случай, а сега искаше и да я натовари с онова магаре Смитбак. Е, да оставим настрани Смитбак. Той просто изгаря от нетърпение да се добере до част втора на репортажа си. Той и тази негова лелеяна награда „Пулицър“. Добре, ще отиде до Пийкскил, но ще го стори сама.

Девета глава

Стаята в сутерена беше малка и изпълнена с тишина. По простотата си напомняше монашеска килия. Само една дървена маса с тънки крака и неудобен стол с права облегалка нарушаваха монотонността на неравния каменен под и влажните неизмазани стени. Ултравиолетовата лампа на тавана хвърляше призрачен синкав покров върху четирите неща върху масата: опърпан, разпадащ се бележник с кожена подвързия; автоматична писалка; гумена лента и спринцовка.

Човекът на стола огледа внимателно подредените предмети. След това много бавно посегна към спринцовката. Иглата блестеше със странна, магическа сила на ултравиолетовата светлина, а серумът в стъкления цилиндър сякаш димеше.

Вторачи се в серума, завъртя го насам-натам, омаян от водовъртежчетата, от безбройните миниатюрни извивки. Това беше нещото, което древните са търсили: Философския камък, Свещения Граал, единственото истинско име на Бога. Големи жертви бяха дадени, за да бъде постигнат — от негова страна, от дългата верига от източници, които бяха дарили живота си за неговото рафиниране. Но всяка жертва бе приемлива. Тук пред него беше вселената на живота, заключена в стъклен затвор. Неговият живот. И като си помисли човек, че всичко започна с един-единствен материал — невронната мембрана на cauda equina, разклоняващият се сноп от гръбначни ганглии с най-дългите нервни корени. Да се облеят всички клетки на тялото с есенцията на невроните, клетките, които не умират — това бе простичката, а тъй дяволски трудна за разработване идея.

Процесът на синтез и рафиниране беше мъчителен. Ала въпреки това той изпита огромно удоволствие от него, толкова, колкото и от ритуала, който щеше да изпълни. Създаването на крайния продукт, изминаването на стъпка подир стъпка, се бе превърнало за него в религиозно преживяване. Беше като безбройните гностични акорди, които вярващият трябва да изсвири, преди да започне истинската молитва. Или органистът, който си проправя пътя през двайсет и деветте вариации на Голдбърг, преди да достигне до финалната, чиста, неукрасена истина, която Бах е подразбирал.