Музей на страха - Страница 59

Нора извади една папка от чантата си, присвила очи в мрака, за да прочете въпросите, които бе нахвърляла във влака на път за Пийкскил. Добре, че се беше подготвила; интервюто взе да става неочаквано застрашително.

Старицата взе нещо от масичката до креслото си — старинна половинлитрова бутилка със зелен етикет. Наля си една чаена лъжичка, глътна течността и остави лъжичката. Друга черна котка, а може би — същата, скочи в скута на старата дама. Тя започна да я гали и котката замърка от удоволствие.

— Баща ви е бил уредник в Нюйоркския природонаучен музей. Бил е колега на Джон Канадей Шотъм, който е притежавал „музей“ с чудатости в централен Манхатън.

Старата дама не отговори.

— И се е познавал с учен на име Енок Ленг.

Госпожица Макфадън изведнъж притихна съвсем. След това заговори с язвителна острота, гласът й сякаш режеше застоялия въздух. Сякаш името я беше събудило.

— Ленг ли? Какво за Ленг?

— Любопитно ми е дали знаете нещо за доктор Ленг; или дали имате писма или някакви документи, отнасящи се до него.

— Разбира се, че знам за Ленг — долетя пискливият глас. — Той уби баща ми.

Нора бе слисана. В онова, което бе чела за Макфадън, не се споменаваше нищо за убийство.

— Моля? — успя да каже най-сетне.

— О, знам, че всички твърдяха, че просто е изчезнал. Но грешаха.

— Откъде знаете?

Нещо отново изшумоля.

— Откъде ли? Чакайте да ви разкажа.

Госпожица Макфадън запали отново лампата и насочи вниманието на Нора към стара, сложена в рамка фотография. Беше избелял портрет на млад мъж в строг, закопчан догоре костюм. Беше усмихнат — на снимката блестяха два облечени в сребро предни зъба. Едното му око бе скрито зад театрална превръзка. Имаше същите като на Клара Макфадън тясно чело и високи скули.

Тя заговори, гласът й бе необичайно висок и гневен:

— Снимката е направена малко след като баща ми е изгубил дясното си око на остров Борнео. Той беше колекционер, сигурно разбирате. Като младеж прекарал няколко години в Британска Източна Африка. Създал значителна колекция от африкански бозайници и артефакта, събрани от туземците. Когато се завърнал в Ню Йорк станал уредник в новия музей, който току-що бил открит от колегите му от Академията. Нюйоркският природонаучен музей. Тогава нещата бяха много по-различни, госпожице Кели. Повечето от първите уредници на музея бяха господа, на които не им се налагаше да работят за хляба, досущ като моя баща. Липсваше им систематично научно обучение. Бяха любители в най-добрия смисъл на тази дума. Баща ми винаги се бе интересувал от необичайните, от странните неща. Запозната ли сте, госпожице Кели, е музеите за чудатости?

— Да — отвърна Нора и продължи да пише, колкото можеше по-бързо. Съжаляваше, че не бе взела диктофон.

— По онова време в Ню Йорк имаше доста такива. Но Нюйоркският музей бързо започна да ги изхвърля от бизнеса им. Задачата на баща ми в музея беше да придобива колекциите на фалиралите „музеи“. Общуваше с много от собствениците им — семейство Делакорт, Финеъс Арнъм, братята Кадуолъдър. Един от тези собственици беше Джон Канъдей Шотъм.

Старата дама си наля още една лъжичка от бутилката. Вече на светлината Нора успя да прочете етикетчето: „Зеленчуков тоник на Лидия Пинкъм“.

Нора кимна.

— „Музеят на Дж. К. Шотъм за природни забележителности и чудатости.“

— Точно така. В онези времена имаше само ограничен кръг учени хора и всички до един членуваха в Академията.

Бих добавила — хора с различни способности. Шотъм членуваше в Академията, но беше колкото учен, толкова и шоумен. Беше отворил „музея“ на улица „Кетрин“ и вземаше минимална входна такса. За разлика от своите колеги, Шотъм имаше идеи за подобряване на тежкото положение на бедните чрез образование. Ето защо откри заведението си в толкова неприемлив район. Интересуваше се особено от използването на естествознанието за образоване на младите. Във всеки случай той се нуждаеше от помощ при идентифицирането и класифицирането на колекцията си, която бе придобил от семейството на млад мъж, убит от туземците в Мадагаскар.

— Алигзандър Марисъс.

Откъм старата дама отново се дочу шумолене. Тя отново изгаси лампата, стаята потъна в мрак, а портретът на баща й — в сянка.

— Както личи, знаете доста по тази тема, госпожице Кели — рече с нотка на подозрение Клара Макфадън. — Надявам се, че не ви отегчавам с моята история.

— Ни най-малко. Моля, продължете.

— „Музеят“ на Шотъм беше доста окаян. Баща ми му помагаше от време на време, но работата му тежеше. Колекцията не беше добра. Събирана напосоки, без система. За да привлече бедните, особено хлапетиите, експонатите й клоняха към сензационното. Имаше дори нещо, наречено „Галерия на неестествени чудовища“. Мисля, че бе вдъхновена от „Стаята на ужасите“ на мадам Тюсо. Носеха се слухове, че някои от влезлите в нея хора повече не се появили на белия свят. Глупости на търкалета, разбира се, най-вероятно съчинени от самия Шотъм, за да увеличи посещаемостта.

Клара Макфадън извади дантелена кърпичката и се изкашля в нея.

— Точно по това време в Академията се появи мъж на име Ленг. Енок Ленг.

В тона й прозвуча дълбока омраза.

Нора усети как сърцето й се разтуптява.

— Вие познавахте ли Ленг?

— Баща ми говореше доста за него. Особено към края. Знаете ли, баща ми имаше проблеми със зрението и със зъбите. Ленг помогна да му направят сребърен мост и специални очила с необикновено дебели лещи. Беше нещо като енциклопедист.

Тя прибра кърпичката в някоя от многобройните гънки на одеждите си и отпи нова лъжичка от еликсира.