Музей на страха - Страница 72

Погледът му спря върху мамута. Пристъпи към него, лицето му бе засенчено. Сякаш знаеше къде бе скрита тя. Нора се напрегна, готова да се бори докрай.

И тогава изведнъж — както бе тръгнал към нея — той изчезна.

— Господин Пък? — чу се някакъв вик. — Господин Пък, тук съм! Господин Пък?

Беше Оскар Гибс.

Нора чакаше, прекалено ужасена, за да помръдне. Гласът приближи и най-сетне Оскар Гибс се появи иззад ъгъла на прохода.

— Господин Пък, къде сте?

Нора посегна с трепереща ръка надолу, отключи вратичката и се спусна от търбуха на мамута. Гиос се обърна, отскочи назад и се спря, зяпнал.

— Видя ли го? — попита с хриптящ глас Нора. — Видя ли го?

— Кого? Какво правите тук? Ей, ама вие кървите!

Нора погледна рамото си. Там, където я бе резнал скалпелът, кървавото петно се уголемяваше.

Гибс приближи.

— Вижте, не знам какво правите тук, нито какво става, но нека да ви отведа в лекарския кабинет. Става ли?

Нора поклати глава.

— Не, Оскар, трябва да повикаш веднага полиция. Господин Пък… — гласът й потрепери и секна за миг, — господин Пък е убит. А убиецът е тук. В музея.

IV. Много червеи

Първа глава

Със споменаването на някои имена и с малки заплахи тук и там Бил Смитбак бе успял да си осигури най-доброто място в залата. „Залата“ беше помещението за пресконференции на Полицейски площад номер едно, пещероподобна стая, боядисана в традиционния за държавните институции цвят; известен навсякъде като „зелена бълвоч“. Беше вече пълно с тичащи напред-назад телевизионни екипи и забързани журналисти. Смитбак обичаше наелектризираната атмосфера на големите пресконференции, свикани набързо след някое ужасно събитие, претъпканата зала с общински служители и висши полицейски чинове, шито се мъчеха неуспешно да овладеят неуправляемата четвърта власт на Ню Йорк.

Той си стоеше на мястото спокоен, кръстосал крака, с готово магнетофонче с насочен микрофон пистолет, докато около него врявата достигаше краен предел. Можеше да подуши с професионалния си нюх, че днес тук миришеше по-различно. Носеше се някакъв обертон на уплах. Всъщност нещо повече от страх — по-близко беше до зле прикрита истерия. Беше я усетил, докато пътуваше сутринта към центъра на града с метрото, докато вървеше по улиците край Градския съвет. Тези три „папагалски“ убийства, извършени за кратко време, бяха прекалено необичайни. Хората говореха само за тях. Целият град бе на ръба на паниката.

Зърна встрани Брайс Хариман, който увещаваше някакъв полицай, отказващ да го пусне по-напред. Да си хаби в „Ню Йорк поуст“ цялото онова професионално обучение във факултета по журналистика на Колумбийския университет. Би трябвало да заеме някое тихо професорско място в старата си алма матер и да обучава неопитните младежи как да пишат безупречно по метода „обърната пирамида“. Вярно, негодникът го бе изпреварил при второто убийство, бе развил темата за убиеца имитатор, но това си беше чист късмет. Не е ли така?

В публиката се усети раздвижване. Страничните врати на прес залата избълваха група в сини костюми, следвани от кмета на Ню Йорк сити Едуард Монтефиори. Той бе едър и солиден мъж и беше наясно, че всички погледи са вперени в него. Спря се, кимна на познати тук и там с изражение, което отговаряше на сериозността на момента. Кметската предизборна кампания в Ню Йорк сити бе в разгара си и както винаги се водеше на равнището на двегодишни деца. Беше задължително той да залови убиеца, да сложи край на тези папагалски убийства; последното нещо, което кметът желаеше, бе да даде още „храна“ на и без това гадните реклами на съперника му, който клеймеше растящата напоследък престъпност в града.

На подиума се качваха още хора. Говорителката на кмета Мери Хил, висока, изключително спокойна афроамериканка; дебелият полицейски капитан Шърууд Къстър, в чийто участък бе започнала цялата тази бъркотия; комисарят на полицията Рокър — висок, уморен на вид мъж; и накрая — доктор Фредерик Колъпи, директор на музея, следван от Роджър Бризбейн. Смитбак усети как го облада гняв при изискания вид на Бризбейн с отлично скроения му сив костюм. Бризбейн бе виновен всичко между него и Нора да се прецака. Дори след като Нора бе направила ужасяващото си откритие — мъртвия Пък, дори след като бе преследвана и едва не бе убита от „Хирурга“, тя отказваше да се срещнат, да му позволи да я утеши. Сякаш едва не го кореше за случилото се с Пък и с Пендъргаст.

Шумът в залата достигна оглушително равнище. Кметът се качи на подиума и вдигна ръка. След този негов жест помещението бързо утихна.

Кметът зачете предварително подготвеното си изявление, тежкият му бруклински акцент изпълваше залата.

— Дами и господа от пресата — започна той. — От време на време нашият голям град, поради размерите и разнообразието на населението си, става прицел за серийни убийци. Слава Богу, минаха много години откакто сме имали подобна напаст. Сега обаче изглежда сме изправени пред нов сериен убиец, истински психопат. Трима души бяха убити в рамките на една седмица и то по особено жесток начин. Докато градът сега се радва на най-ниския процент убийства от всички големи градове в страната — благодарение на енергичните усилия на правоохранителните органи и на нулевата толерантност към нарушенията на закона — тези три убийства определено ни идват прекалено много. Свиках тази пресконференция, за да споделя с обществото какви силни и ефективни мерки предприемаме да открием този убиец и да отговорим по най-добрия начин на въпросите, които бихте задали за този случай и за донякъде сензационните му аспекти. Както знаете, откритостта винаги е била най-висш приоритет за моята администрация. Ето защо съм довел със себе си Карл Рокър, комисарят на полицията; Шърууд Къстър, участъков капитан; директора Фредерик Колъпи и вицепрезидента Роджър Бризбейн от Нюйоркския природонаучен музей, където бе разкрито последното убийство. Моята говорителка Мери Хил ще води пресконференцията. Но първо ще помоля комисар Рокър да ви информира за случая.