Музей на страха - Страница 80

Далечен гръм прониза тишината. Бурята все още вилнееше вън.

Чу как О’Шонеси тихо пое дъх.

— Да? — долетя веднага гласът на Пендъргаст.

— Открихме череп.

— Продължете да копаете, моля — тонът на Пендъргаст не издаде никакво учудване.

Работейки внимателно с четката, с разтуптяно сърце, Нора отстрани още пръст. Изпод нея бавно се появи лицевата част, след това двете очни кухини, в които още имаше слузеста, лепкава материя. Разнесе се отвратителна миризма и на Нора й се повдигна. Това не беше чист скелет на индианец анасази, погребан преди хиляда години в сух пясък.

Нора покри носа и устата си с тениската и продължи. Разкри се част от носовата кост, в отвора се виждаше извито парче хрущял. А когато се разкри горната челюст, проблесна метал.

— Моля, опишете — слабият глас на агент Пендъргаст наруши мълчанието в стаята.

— Почакайте още минутка.

Нора почисти с четката лицевите кости. След като лицето вече беше изцяло почистено, тя седна на петите си.

— Добре. Имаме череп на възрастен мъж, с остатъци от коса и част от меките тъкани, запазили са се вероятно поради анаеробната среда. Под горната челюст има два сребърни зъба, отчасти откъснати от челюстта, прикрепени към някакъв стар мост. Под тях, в устната кухина виждам чифт очила със златни рамки, едното им стъкло е непрозрачно, черно.

— Аха. Намерили сте Тинбъри Макфадън. — След кратка пауза Пендъргаст продължи: — Не трябва да спираме. Остава да се намерят Джеймс Хенри Пърсивал и Дюмонт Бърлей, членове на Академията и колеги на доктор Ленг. Двамата са имали нещастието Дж. К. Шотъм да им се довери. Малкият кръг се затваря.

— Това ми напомня… — прекъсна го Нора, — … сетих се нещо, докато копаех снощи. Първия път, когато помолих Пък да ми покаже материалите на Шотъм, той подхвърли, че напоследък Шотъм се радвал на доста голяма популярност. Тогава не обърнах внимание на думите му. Но след всичко, което се случи, започнах да се питам кой… — тук младата жена замлъкна.

— Кой е предприел това пътешествие преди нас — довърши мисълта й Пендъргаст.

Изведнъж се чу изтракването на бравата.

Всички погледи се устремиха към вратата.

Дръжката изхлопа, завъртя се веднъж, втори път.

Проехтяха силни удари по вратата, които отекнаха в малкия апартамент. След малка пауза последва нов залп от обезумели удари.

О’Шонеси вдигна глава, ръката му се спусна към револвера.

— Кой е?

Отвън се чу пронизителен женски глас.

— Какво става там? Какъв тази миризма? Какво прави там? Отвори!

— Това е госпожа Ли — въздъхна Нора, докато се изправяше. — Хазяйката.

Пендъргаст не помръдна. Бледосините му котешки очи се отвориха само за миг, след това отново се склопиха. Сякаш се гласеше да си подремне.

— Отвори! Какво става вътре?

Нора се изкатери от изкопа и отиде до вратата.

— Какъв е проблемът? — попита тя, опитвайки се да намери спокоен тон.

О’Шонеси застана до нея с изваден револвер.

— Проблем с миризма! Отвори!

— Тук няма никаква миризма — каза Нора. — Сигурно идва от другаде.

— Идва оттук, през този врата! Подушила снощи, а сега още по-лош, като излязла от апартамент. Отвори!

— Просто готвех, това е. Вземам уроци по готварство, но изглежда още не съм се усъвършенствала достатъчно, та…

— Това не миризма от готвене! Миризма — лайна! Този хубава апартамент! Ще викам полиция!

Последва ново яростно блъскане по вратата.

Нора погледна към Пендъргаст, който лежеше спокойно, като призрак, със затворени очи. Обърна се към О’Шонеси.

— Нали търси полиция — рече той и сви рамене.

— Но ти не си с униформа.

— Значката ми е у мен.

— Какво ще й кажеш?

Думкането продължаваше.

— Истината, разбира се.

О’Шонеси отиде до вратата, отключи я и я отвори.

Ниската и яка хазяйка се появи на прага. Погледът й се стрелна покрай О’Шонеси, забеляза гигантската дупка на пода във всекидневната, купчините пръст и подредените зад тях тухли, изкопаната горна част от скелет. Върху лицето й се изписа дълбок ужас.

О’Шонеси отвори портфейла си, за да покаже значката, но жената изглежда не го забеляза. Беше като парализирана от дупката в пода и от черепа, който й се хилеше от дъното.

— Госпожо… Ли беше, нали? Аз съм сержант О’Шонеси от Нюйоркската полиция.

Дамата все още гледаше зяпнала изкопа.

— В този апартамент е било извършено убийство — рече делово О’Шонеси. — Трупът е бил закопан под пода. Правим разследване. Знам, че за вас е шокиращо. Съжалявам, госпожо Ли.

Жената като че ли най-сетне го забеляза. Обърна се бавно, погледна го първо в лицето, след това погледна значката и пистолета му.

— Ка-а-а-кво?

— Убийство, госпожо Ли. Във вашия апартамент.

Тя отново се вторачи в голямата дупка. Вътре в нея скелетът си лежеше мирно, загърнат в пръстената си мантия. Горе Пендъргаст лежеше без да помръдва, с все още кръстосани на гърдите ръце, в почти същата поза на покой.

— А сега, госпожо Ли, ще ви помоля да се приберете тихичко, във вашия апартамент. И да не казвате на никого за това. Няма да се обаждате никому. Заключете вратата си. Не отваряйте на никого, освен ако ви покажат това — О’Шонеси вдигна значката си близо до лицето й. — Разбрахте ли, госпожо Ли?

Тя кимна безмълвна, очите й продължаваха да са ококорени.

— Качете се сега горе. Трябват ни двайсет и четири часа пълно мълчание. После, разбира се, ще дойде голяма група полиция. Лекари, съдебни медици — пълна бъркотия. Тогава можете да говорите. Но засега — той вдигна пръст пред устните си и изигра пантомимно едно преувеличено „Ш-ш-ш-ш-т“