Музей на страха - Страница 82

— Слушам, сър.

Рокър продължи да го гледа изпод свъсените си вежди. След това изсумтя, кимна и даде знак на Къстър да тръгне преди него.

Всекидневната изглеждаше още по-претъпкана отпреди, ако това изобщо беше възможно. По знак на комисаря един висок, строен мъж пристъпи от сенките, хвърляни от прожекторите; беше е очила в рогови рамки, с пригладена коса, със сако от туид, синя риза и мокасини с пискюли.

— Господин Хариман? — рече Рокър. — Запознайте се с капитан Къстър.

Харимън раздруса по мъжки ръката на Къстър.

— Радвам се да се запозная лично с вас, сър.

Къстър отвърна на ръкостискането. Въпреки инстинктивното си недоверие към пресата, това почтително поведение на човека му се понрави. Сър. Кога за последен път някой от пресата се бе обръщал към него със „сър“?

Погледът на комисаря се плъзна от единия към другия.

— А сега, ако ме извините, капитане, ще трябва да се върна на площад „Полиция“, номер едно.

Къстър кимна.

— Разбира се, сър.

Изгледа как широкият гръб на комисаря изчезва през вратата.

Изведнъж пред Къстър се появи Нойс с протегната ръка.

— Позволете ми аз пръв да ви поздравя, сър.

Къстър раздруса отпуснатата му ръка. След това се обърна към Хариман, който се усмихваше изпод роговите си рамки, безупречно завързаната му вратовръзка елегантно се спускаше от закопчаната догоре яка. Тъпанар, не ще и дума. Но много полезен тъпанар. На Къстър му хрумна, че даването на ексклузивно интервю на Хариман щеше да посмачка малко фасона на онзи досаден репортер, чийто глас още се чуваше да вдига врява отвън. Ще го забави, ще отърве задниците им от него поне за известно време. Усети прилив на одобрение — колко бързо навлизаше в тази ся нова отговорност.

— Капитан Къстър? — рече мъжът, извадил бележник.

— Да?

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Къстър направи великодушен жест.

— Давайте.

Осма глава

О’Шонеси влезе в преддверието на кабинета на капитана и машинално се огледа за Нойс. Беше съвсем наясно защо го беше извикал Къстър. Чудеше се дали темата за двестате долара на проститутката ще бъде извадена отново, както ставаше винаги, когато проявяваше известна независимост, неприятна за всеки блюдолизец. Обикновено не би обърнал внимание на това; години наред бе тренирал да не обръща внимание. Каква ирония на съдбата — помисли си той, — че всичко това щеше да се стовари отгоре му точно сега, когато се бе заел с разследване, на което наистина държеше.

Нойс се появи иззад ъгъла, дъвчеше дъвка, носеше наръч документи, а постоянно влажната му долна устна висеше и разкриваше редица кафеникави зъби.

— А, ти ли си? — рече той.

Пусна купчината на писалището си, отпусна се с удоволствие на стола си и след това се наведе към говорителя.

— Тук е — извика в него.

О’Шонеси седна и погледна Нойс. Винаги дъвчеше тези гадни дъвки със старомоден аромат на виолетки, любим на вдовици и алкохолици. Преддверието вонеше от тях.

Десет минути по-късно капитанът се появи на вратата, вдигна панталона си и напъха ризата вътре. Друсна брадичка по посока на О’Шонеси в знак, че е готов за него.

О’Шонеси го последва в кабинета му. Капитанът потъна тежко в креслото си. Облещи очи към О’Шонеси с поглед, който би трябвало да изразява твърдост, но издаваше само злоба.

— Иисусе Христе, О’Шонеси. — Поклати глава насам-натам, а бузите му се размахаха като на ловна хрътка. — Господи, мили Боже!

Последва мълчание.

— Дай ми доклада.

О’Шонеси пое дълбоко дъх.

— Не мога.

— К’во искаш да кажеш с това „не мога“?

— Вече не е у мен. Дадох го на специален агент Пендъргаст.

Капитанът се вторачи в О’Шонеси в продължение на поне една минута.

— Дал си го на онзи шибаняк?

— Да, сър.

— Мога ли да попитам защо?

О’Шонеси не отговори веднага. Истината беше, че не иска да го отстранят от разследването. Харесваше му да работи с Пендъргаст. Много му харесваше. За първи път от години насам се улавяше, че се буди нощем и мисли за случая, опитва се да слепи заедно парченцата от мозайката, мислеше за нови посоки в разследването. Но въпреки това нямаше намерение да целува ничии задници. Да става каквото ще.

— Той го поиска. За разследването си. Вие ми наредихте да му помагам и аз направих точно това.

Бузите на онзи продължаваха да се друсат.

— О’Шонеси, мисля, че бях съвсем ясен, че трябва да се правиш, че му помагаш, а не да му помагаш.

О’Шонеси се направи на изненадан.

— Струва ми се, че не съм ви разбрал така, сър.

Капитанът скочи от стола си и изрева:

— Много добре разбираше за какво става дума!

О’Шонеси не отстъпи, изобрази изненада и озадаченост.

— Не, сър, не мисля.

Бузите вече се тресяха от ярост.

— О’Шонеси, ти, безсрамен, малък… — Кътлър се спря, преглътна, отпита се да се овладее. Над дебелата му горна устна изби пот. Пое дълбоко дъх. Отстранявам те временно от работа.

По дяволите.

— На какво основание?

— Не ми пробутвай тези номера. Знаеш защо. За неизпълнение на мои преки заповеди, за работа на своя шава за оня агент на ФБР, за подкопаване на департамента — да не говорим, че си се замесил в онези разкопки на улица „Дойърс“.

О’Шонеси много добре знаеше, че откритието бе добре дошло за Къстър. То бе намалило за известно време натиска върху кмета, а кметът се бе отблагодарил на Къстър, като му възложи ръководството на разследването.

— Сър, в работата си като свръзка със специален агент Пендъргаст следвах процедурата.

— Как ли не! Държа ме на тъмно за всяка негова стъпка, въпреки безкрайните си шибани рапорти, които непрекъснато пишеше, след като много добре знаеше, че нямам време да ги чета. Заобиколи ме при сдобиването си с онзи доклад. Господи, О’Шонеси, дадох ти достатъчно възможност, а ти ме прецака.