Музей на страха - Страница 89

Без да каже нищо, човекът се обърна и се затътри отново навътре. О’Шонеси го последва оглеждайки се с любопитство. Бе очаквал да се озове в стара аптека с характерната чешмичка за газирана вода и дървени лавици, отрупани с аспирин и пакети лигнин. Но вместо това се оказа в невероятна миша дупка с наблъскани един върху друг кашони, паяжини и прах. Едва сдържал се да не се закашля, О’Шонеси продължи по сложния проход към задната част на магазина. Тук се озова пред мраморен тезгях, малко по-малко прашен от останалата част на дюкяна. Човекът, който го пусна, бе заел мястото си зад него. До стената зад гърба му бяха подредени дървени шкафове с малки чекмеджета, О’Шонеси присви очи да прочете хартиените етикети, мушнати в медни рамки върху всяко от чекмеджетата: амарант, нукс вомика, коприва, върбинка, кукуряк, куче грозде, нарцис, овчарска торбичка, перлен трилистник. На съседната стена имаше стотици стъкленици, а под тях няколко реда сандъци, върху които с червен маркер бяха надраскани химически формули. Върху тезгяха лежеше книга със заглавие „Рецептурник“.

Мъжът — на О’Шонеси му беше по-лесно да го смята за мъж — се вторачи в него с очаквателно изражение на бледното си лице.

— О’Шонеси, консултант на ФБР — рече той и извади служебната карта, която му бе осигурил Пендъргаст. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако е удобно.

Мъжът се вгледа внимателно в картата и в един миг О’Шонеси си помисли, че няма да я уважи. Но продавачът само сви рамене.

— Какви хора посещават магазина ви?

— Най-вече онези врачки.

Лицето на мъжа се изкриви.

— Врачки ли?

— Аха. Врачки. Поне така се наричат напоследък.

О’Шонеси изведнъж се светна.

— Имате предвид вещици.

Мъжът кимна.

— Други? Лекари, да речем.

— Не, няма такива. Посещават ни и аптекари. Понякога — хобисти. От онези, дето търсят подсилващи организма билки.

— Някой, който се облича по старомоден или необичаен начин?

Мъжът махна неопределено към Източна дванайсета улица.

— Там всички се обличат необичайно.

О’Шонеси се замисли за миг.

— Разследваме едни стари престъпления, случили се в началото на века. Интересува ме дали имате стари архиви, които мога да проуча, списък на клиентите и тям подобни.

— Може би имаме — отвърна мъжът. Гласът му бе висок, гърлен.

Отговорът му изненада О’Шонеси.

— Какво искате да кажете?

— През 1924 година магазинът е изгорял до основи. След това е бил построен отново и дядо ми — той тогава е въртял магазина — започнал да държи архива си в огнеупорна каса. След като баща ми е поел бизнеса, не е използвал много касата. Всъщност използвал я е, за да държи в нея някакви неща на дядо ми. Почина преди три месеца.

— Съжалявам — рече О’Шонеси. — От какво почина?

— Казват — от удар. Както и да е, няколко седмици по-късно дойде един търговец на антики. Огледа магазина, купи няколко стари мебели. Когато видя сейфа, ми предложи много пари, ако съдържа нещо с историческа стойност. Затова го разбих. — Мъжът подсмръкна. — Но в него нямаше кой знае какво. Честно казано, очаквах да намеря стари златни монети, може би — стари акции или ценни книги. Онзи си тръгна много разочарован.

— И какво имаше вътре?

— Книжа. Счетоводни книги. Ей такива неща. Затова ви казах „може би имаме“.

— Мога ли да погледна този сейф?

Онзи сви рамене:

— Защо не?

Сейфът се намираше в зле осветена задна стая, всред купчини мухлясали кашони и прогнили дървени каси. Беше висок до рамото на средно висок човек, направен от дебел, боядисан в зелено метал. На мястото на ключалката зееше цилиндрична дупка — последица от разпробиването й с дрелка.

Мъжът отвори вратата и отстъпи назад, за да направи място на О’Шонеси. Той клекна и надникна вътре. Прашен облак висеше като плащеница във въздуха. Съдържанието на сейфа беше дълбоко навътре.

— Можете ли да включите още осветление?

— Не мога. Няма друго.

— Да имате под ръка фенерче?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Но почакайте.

Затътри се нанякъде й след минута се върна със запалена восъчна свещ в бронзов свещник.

Господи, това е невероятно, помисли си О’Шонеси. Но прие свещника, промърмори благодарностите си и го пъхна в сейфа.

Ако се вземе предвид големината му, той бе почти празен. О’Шонеси завъртя свещника, за да огледа по-добре и да запомни съдържанието му Купчина стари вестници в единия ъгъл; различни пожълтели книжа, свързани в малки вързопи; няколко реда старинни на вид счетоводни книги; две по-съвременни на вид, подвързани в ослепително червен найлон; половин дузина кутии от обувки с надраскани върху челата им дати.

О’Шонеси остави свещта на дъното на касата и грабна нетърпеливо старите счетоводни книги. Първата, която отвори, бе просто инвентарен списък на наличностите за 1925 година: страница подир страница изписани с разкрачен почерк позиции. Другият том бе същият — полугодишен инвентарен списък, завършващ през 1942 година.

— Кога е поел магазина баща ви? — попита О’Шонеси.

Мъжът се замисли за миг.

— По време на войната. Може би през 41-ва или 42-а.

Логично, помисли си О’Шонеси. Върна книгите на мястото им и прелисти купчината вестници. Не намери нищо друго, освен нов облак прах.

Премести свещника на една страна и, борейки се с нарастващото разочарование, взе вързопчетата книжа. Бяха сметки и фактури от търговци на едро от същия период — от 1925 до 1942 година. Не се съмняваше, че ще съвпаднат с описите в счетоводните книги.

Подвързаните с червен найлон книги бяха твърде скорошни, за да представляват някакъв интерес. Оставаха кутиите от обувки. Последна възможност. О’Шонеси взе най-горната, издуха праха от капака й и я отвори.