Музей на страха - Страница 96

Мина по подходната алея и през странична врата влезе в тясно помещение, което миришеше на мухъл. Опипом — беше тъмно, прозорците бяха заковани с капаци — той преминало мрачен коридор, после по още един и стигна до врата на килер. Отвори я. Килерът беше празен. Влезе в него и завъртя дръжката на врата в дъното му. Тя се отвори и пред него се разкри каменно стълбище, водещо надолу.

Мъжът спря в основата му и опипом пръстите му намериха на стената старинен ключ. Завъртя го, светнаха редица голи крушки, които осветиха стар каменен пасаж, усоен и много влажен. Закачи черното си палто на бронзова кука, остави бомбето си върху прилежаща лавица за шапки и пусна бастуна си в стойката за чадъри. След това пое по пасажа, стъпките му закънтяха по каменния под. Стигна до тежка желязна врата с квадратна шпионка на равнището на лицето му.

Шпионката бе затворена.

Мъжът се спря за миг пред вратата. След това извади ключ, отключи я и я бутна напред.

В килията нахлу светлина и разкри оплисканите с кръв под и стени, безразборно нахвърляните вериги и окови.

Затвори вратата и отново я заключи, а после продължи по коридора към голяма подземна стая. Включи яркото електрическо осветление и приближи стоманена количка. Върху нея имаше старомодна пътна чанта и два дневника, подвързани с евтина, червена, изкуствена материя. Мъжът взе горния дневник и заразлиства страниците му с голям интерес. Беше такава забавна ирония на съдбата. Тези дневници би трябвало да изгорят в пламъците преди много години. Попаднали в неподходящи ръце, те можеха да нанесат значителни щети. И биха ги нанесли, ако той не се бе появил навреме. Но сега те се бяха върнали там, където им беше мястото.

Остави дневника и още по-бавно отвори медицинската чанта.

В нея имаше цилиндричен контейнер от твърда, сива, болнична пластмаса, поставен върху димящо легло от парченца сух лед. Мъжът навлече чифт гумени ръкавици. След това извади контейнера от куфарчето, постави го върху количката и го отвори. Бръкна в него много внимателно извади дълга, сива маса на конци. Ако не беше кръвта и все още полепналата по нея плът, щеше да прилича на онези тежки, многожилни, поддържащи мостовите конструкции въжета — прорязаната с червени ивици външна обвивка съдържаше хиляди тънки, влакнести нишки. Лека усмивчица изкриви устните на мъжа, а белезникавите му очи светнаха. Вдигна тъканта към светлината и тя пламна, пронизана от лъчите. След това я отнесе до близката мивка и внимателно я обля с бутилка дестилирана вода, изми парченцата кости и други остатъци. После постави почистения орган в голяма машина, затвори капака й и я включи. Стаята се изпълни с висок вой — тъканта се превръщаше в пюре.

На определени интервали мъжът проверяваше в една книга и добавяше със сръчни и прецизни движения някакви химикали през гумен мехур върху капака на машината. Пихтиестата маса просветля, избистри се. После с все така внимателни движения мъжът откачи филтъра и наля пихтиеобразната течност в дълга стоманена тръба, постави я в съседната центрофуга, затвори капака и щракна ключа. Чу се леко бръмчене, което бързо се ускори, а после се стабилизира.

Центрофугирането на серума щеше да отнеме двайсет минути и половина. Това бе само първият етап на един дълъг процес. Човек трябваше да бъде абсолютно прецизен. Последиците и от най-малката грешка на всеки етап се умножаваха дотам, че крайният продукт ставаше безполезен. Но сега, след като бе решил да извършва всички операции тук, в лабораторията, а не в полеви условия, нещата щяха да вървят с далеч по-голяма устойчивост.

Върна се при мивката, в която имаше голяма, грижливо навита кърпа. Хвана я за единия край и я остави да се развие сама. Половин дузина окървавени скалпели се плъзнаха в мивката. Започна да ги мие бавно, нежно. Бяха старовремски — тежки, добре балансирани. Разбира се не бяха толкова удобни като съвременните японски модели със сгъваеми остриета, но старите лягаха много добре в ръката. И не се изтъпяваха бързо. Старите инструменти си имаха своето място дори в тази епоха на супер точни смесващи машини и разчитащи ДНК кода апарати.

След като остави скалпелите в автоклав, за да се подсушат и стерилизират, той свали ръкавиците, изми грижливо ръцете си, след това ги избърса в ленена кърпа. Извърна се и погледна как работи центрофугата. След това отиде до малък шкаф, отвори го и извади лист хартия. Постави го върху количката, до куфарчето. Върху хартията с елегантен калиграфски почерк бяха изписани пет имена:

Пендъргаст

Кели

Смитбак

О’Шонеси

Пък

Последното име беше вече зачеркнато. Мъжът извади от джоба си автоматична писалка. След това — елегантно, с дългите си тънки пръсти — изчерта точна линия върху четвъртото име, завършвайки линията с малка завъртулка.

Осма глава

Смитбак бавно закусваше в любимото си квартално кафене, знаеше, че музеят отваря чак в десет. Още веднъж прегледа фотокопията на статиите, които бе подбрал от старите издания на „Таймс“. Колкото повече ги четеше, толкова повече се убеждаваше, че убийствата са били дело на Ленг. Дори в географията им се забелязваше последователност — те бяха извършени в Долен Ийст сайд и покрай речния бряг — колкото е възможно по-далеч от „Ривърсайд драйв“.

В девет и половина поиска сметката си и пое по „Бродуей“ за освежителна разходка до музея. Заподсвирква си. Макар че още не беше оправил отношенията си с Нора, си оставаше непоправим оптимист. Ако можеше да й поднесе желаната от нея информация върху сребърен поднос, това щеше да я слиса. Не можеше да му се сърди вечно. Имаха толкова общо помежду си, бяха делили и добро, и лошо. Само да не беше толкова темпераментна!