Музей на страха - Страница 111

111

— Посещението ви официално и по служба ли е? — Гласът на охранителя вече не звучеше толкова дружелюбно.

— Да.

— Добре. Ще се обадя в Голямата къща. Тази вечер дежурен е доктор Остръм. Можете да паркирате колата си на служебния паркинг вляво от централния вход. В приемната ще ви очакват.

Няколко минути по-късно Пендъргаст следваше добре облечения и гнуслив на вид доктор Остръм по дългия кънтящ коридор. Двама охранители вървяха пред тях, двама — подире им. Под безбройните слоеве характерна за държавните учреждения боя все още можеше да се види, че коридорът някога е бил с красива ламперия и гипсови орнаменти. Преди едно столетие, когато туберкулозата е косила наред всички класи от нюйоркското общество, болницата „Маунт мърси“ е била величествен санаториум за лечение на потомците на богаташите. А сега, отчасти заради уединеното си местоположение, тя бе превърната в строго охранявана болница за хора, извършили ужасни престъпления, но признати за невинни поради невменяемост.

— Как е тя? — попита Пендъргаст.

В отговора на лекаря прозвуча леко колебание:

— Горе-долу в същото състояние.

Най-накрая спряха пред дебела стоманена врата с малко, хлътнало в нея зарешетено прозорче. Един от водещите ги пазачи отключи вратата и застана с партньора си пред нея, докато Пендъргаст, последван от другите двама охранители, влезе вътре.

Стояха в малка, специално обезшумена и почти гола стая. По стените нямаше картини. Малко канапе с изкуствена тапицерия, два пластмасови стола, маса. Всичко това — прикрепено с болтове към пода. Не се виждаше часовник, а единствената флуоресцентна лампа на тавана бе обвита с яка, гъста мрежа. Нямаше нищо, което би могло да се използва за оръжие, или да послужи за самоубийство. На отсрещната стена имаше друга, още по-дебела желязна врата без прозорче. Над нея висеше табела с едър надпис „Внимание, опасност от бягство.“

Пендъргаст седна на един от пластмасовите столове и кръстоса крака.

Двамата охранители изчезнаха през вътрешна а врата. Няколко минути в малката стая цареше тишина, нарушавана единствено от далечни писъци и още по-слабо доловимо, ритмично чукане. А след това — по-силно и по-отблизо — долетя пронизителният протестиращ глас на стара жена. Вратата се отвори и един от гардовете вкара в стаята инвалиден стол. Привързващите пациента към стола кожени колани, монтирани към пет точки, почти не се виждаха от дебелите слоеве гума, с които бе покрита всяка негова метална повърхност.

В стола, здраво привързана с коланите, седеше официално облечена в траурни одежди възрастна жена. Беше с дълга, старомодна рокля от тафта, викториански обуща с копчета и черен воал. Когато видя Пендъргаст, оплакванията й веднага секнаха.

— Вдигнете воала ми — изкомандва тя.

Единият от пазачите повдигна воала от лицето й и, придържайки се на почтително разстояние, го отметна назад.

Жената се вторачи в Пендъргаст, полупарализираното й, изпъстрено със старчески петна лице леко потрепваше.

Пендъргаст се обърна към доктор Остръм.

— Бихте ли били така добри да ни оставите насаме?

— Някой трябва да остане — каза Остръм. — И моля ви, дръжте се на известно разстояние, господин Пендъргаст.

— Последният път, когато идвах, ми беше позволено да остана насаме с пралеля си.

— Ако си спомняте, господин Пендъргаст, предният път, когато идвахте… — рязко го прекъсна Остръм.

Пендъргаст вдигна ръка.

— Така да бъде.

— Твърде късен час сте избрали за посещение. Колко време ви е необходимо?

— Петнайсет минути.

— Добре.

Лекарят кимна към охранителите, които застанаха от двете страни на изхода. Самият Остръм отиде до външната врата, колкото е възможно по-далеч от жената, кръстоса ръце и зачака.

Пендъргаст понечи да премести стола си по-близо, но се сети, че е неподвижно закрепен за пода, затова се наведе, вгледан внимателно в старицата.

— Как си, лельо Корнелия? — попита.

Жената също се наведе към него и прошепна дрезгаво:

— Скъпи мой, колко се радвам да те видя. Мога ли да та предложа малко чай със сметана и захар?

Единият от гардовете се изкикоти, но веднага замлъкна, след като Остръм го стрелна строго с поглед.

— Не, благодаря, лельо Корнелия.

— Е, толкова по-добре. Обслужването тук се влоши ужасно през последните няколко години. Тези дни е много трудно да намериш добра прислуга. Защо не си идвал толкова време? Знаеш, че на моята възраст не мога да пътувам.

Пендъргаст се наведе още по-напред.

— Господин Пендъргаст, не толкова близо, моля ви — рече тихо доктор Остръм.

Пендъргаст се облегна назад.

— Имах много работа, лельо Корнелия.

— Работата е за средната класа, скъпи. Пендъргастови не работят.

Пендъргаст сниши гласа си.

— Боя се, че нямаме много време, лельо Корнелия. Искам да ти задам няколко въпроса. За твоя прачичо Антоан.

Старата дама сви устни в знак на неодобрение.

— Прачичо Антоан? Казват, че отишъл да север, в Ню Йорк сити. Станал янки. Но това е било преди много години. Преди да се родя.

— Разкажи ми какво знаеш за него, лельо Корнелия.

— Ти сигурно си чувал тези истории, момчето ми. Нали разбираш, за нас това е неприятна тема.

— Няма значение, бих искал да ги чуя от теб.

— Добре! Той наследи фамилната склонност към лудостта. Но слава Богу… — старицата въздъхна състрадателно.

— Каква точно лудост?

Пендъргаст знаеше, разбира се, отговора, но искаше да го чуе отново. Винаги можеше да се появят нови подробности, нови нюанси.

— Още като момче той бил обладан от някои ужасни идеи фикс. Бил доста умен младеж, нали разбираш: саркастичен, остроумен, странен. На седемгодишна възраст никой не можел да го победи на шах или табла. Станал експерт във виста й дори предложил някакви подобрения, които доколкото знам, са довели до създаването на аукционния бридж. Страшно се интересувал от естествената история и започнал да събира колекция от ужасни неща в тоалетната си стая — насекоми, змии, кости, вкаменелости, ей такива неща. Освен това наследил интереса на баща си към еликсирите, укрепителните, химикалите. И отровите.

111