Музей на страха - Страница 112

К оглавлению

112

При споменаването на отровите в очите на старата дама проблеснаха странни пламъчета и пазачите нервно се размърдаха.

Остръм се прокашля.

— Господин Пендъргаст, колко още време ви е необходимо? Не искаме да безпокоим пациентката.

— Десет минути.

— Но не и повече.

Старата дама продължи:

— След трагедията с майка му той станал мрачен и затворен. Прекарвал много време сам в смесване на химикали. Но ти, разбира се, знаеш причината за това увлечение.

Пендъргаст кимна.

— Той разработил свой вариант на фамилния герб, който представляваше стар аптекарски знак с три позлатени топки. Окачил го над вратата си. Казват, че отровил шестте кучета на семейството, докато правел някакъв опит. А след това започнал да прекарва много време долу… там, долу. Нали разбираш какво имам предвид?

— Да.

— Казват, че се чувствал много по-добре с мъртвите, отколкото с живите, нали разбираш? А когато не бил там, обикновено посещавал гробището „Сейнт Чарлз“ и онази ужасна старица Мари Льоклер. Нали разбираш — черни магии, шаманство и прочее…

Пендъргаст отново кимна.

— Помагал й в приготвянето на лекарства, в магиите, да прави ужасните куклички от клечки и да бележи гробовете. След това пък дошла онази неприятност с нейния гроб, след като починала…

— Неприятност ли?

Старицата въздъхна и сведе глава.

— Разкопаването на гроба й, насиленият й труп и всичките онези ужасни малки разрези. Но ти сигурно си чувал тази история.

— Бях я забравил.

Тонът на Пендъргаст бе мек, благ, опипващ.

— Той вярвал, че може да я върне към живота. Възникнал въпросът дали тя не го била подтикнала към това преди да умре, дали не му била възложила някаква ужасна задача след смъртта й. Липсващите парчета от трупа изобщо не били намерени, нито едно. Не, не е съвсем така. Мисля, че намерили едно ухо в търбуха на алигатор, който убили седмица по-късно в блатото. Познали го, разбира се, по обецата.

Гласът й стихна. Обърна се към един от охранителите и заговори със студен, заповеднически тон:

— Косата ми трябва да се оправи.

Един от пазачите — онзи, който носеше хирургически ръкавици, — приближи и внимателно подреди косата й, като се придържаше на безопасно разстояние.

Тя отново се обърна към Пендъргаст.

— Тя е имала някакво сексуално влияние над него, колкото и ужасно да звучи, като се има предвид разликата от шейсет години във възрастта им. — Старата дама потрепери, отчасти от отвращение, отчасти от удоволствие. — Определено е насърчила интереса му към прераждането, към чудодейните лекарства и тям подобни глупости.

— А какво си чула за изчезването му?

— Станало е, когато е бил на двайсет и една години и вече бил влязъл във владение на наследството си. Но „изчезване“ не е най-точната дума, нали разбираш — бил помолен да напусне дома. Поне на мен така ми казаха. Той започнал да говори за спасяването, за изцеляването на света — имайки предвид стореното от баща му, предполагам, — но останалата част от семейството не му хващали вяра. Години по-късно, когато братовчедите му се опитали да потърсят следите на парите, които наследил и отнесъл със себе си, той сякаш бил потънал вдън земя. Били ужасно разочаровани. Защото ставало въпрос за много пари, нали разбираш?

Пендъргаст кимна. Последва дълго мълчание.

— Имам един последен въпрос към теб, лельо Корнелия.

— Какъв е той?

— Въпросът е от морално естество.

— Морално естество. Колко любопитно. Да не би случайно да е свързан по някакъв начин с прачичо Антоан?

Пендъргаст не отговори директно.

— Последния месец издирвам един мъж. Този мъж пази една тайна. Много близо съм да открия местонахождението му и е въпрос само на време да се изправя срещу него.

Старицата не каза нищо.

— Ако спечеля битката — което никак не е сигурно, — мога да се изправя пред въпроса какво да правя с тайната му. Има вероятност да се наложи да взема решение, което може да има огромно въздействие върху човешкия род.

— И каква е тази тайна?

Пендъргаст сниши тона си до едва доловим шепот.

— Мисля, че е медицинска формула, която би позволила всекиму, който спазва определена диета, да удължи живота си най-малко със сто години, а може би и повече. Няма да избегне смъртта, но значително ще я отложи.

Последва кратка пауза. Очите на старата дама отново светнаха.

— Кажи ми, колко ще струва това лечение? Евтино ли ще е, или скъпо?

— Не знам.

— И колцина още ще имат достъп до тази формула, освен теб?

— Ще бъда само аз. Ще разполагам с много малко време, може би само секунди, за да реша какво да правя с нея, след като попадне в ръцете ми.

Последвалото мълчание се проточи с минути.

— И как е била разработена тази формула?

— Достатъчно е да кажа, че е струвала живота на много невинни хора. Отнети по рядко жесток начин.

— Това добавя ново измерение на проблема. Отговорът обаче е съвсем ясен. Когато тази формула попадне в ръцете ти, трябва да я унищожиш мигновено.

Пендъргаст я изгледа озадачен.

— Сигурна ли си? Нали към това се е стремила медицината още от зараждането си?

— Има едно старо френско проклятие: нека се сбъднат най-лелеяните ти желания. Ако това лечение е евтино и достъпно за всички, то ще унищожи света чрез свръхпренаселеност. Ако е скъпо и достъпно само за богатите, ще предизвика бунтове, войни, нарушаване на социалния мир. И в двата случая ще доведе до човешко страдание. Какъв е смисълът да се живее дълго, а животът да премине в бедност или нещастие?

— Ами какво ще кажеш за неизмеримото увеличение на мъдростта, до което ще доведе това откритие, ако се вземат предвид стоте или може би двеста години допълнително учене и изследвания, отпуснати на един блестящ ум? Помисли си, лельо Корнелия, какво биха могли да направят за човечеството хора като Гьоте, Коперник или Айнщайн, ако бяха живели двеста години.

112