Музей на страха - Страница 133

133

— Извинете, наложи се да ви изоставя за малко. Колко време измина?

— Господи, да не сте оглушали? Онзи побърканяк прави ужасни неща на Бил…

— Доктор Кели…

Нора се опита силом да се освободи от оковите. Беше погълната от ужас и мъка, от отчаяние, което буквално парализираше тялото й.

— Измъкнете ме от тук!

— Доктор Кели… — гласът на Пендъргаст бе неутрален, — овладейте се. Можем да направим нещо. Но трябва да останете спокойна.

Нора престана да се мята, отпусна се, опита да се овладее.

— Облегнете се на стената. Затворете очи. Поемайте дълбоко въздух на равни интервали.

Тонът му бе нисък, хипнотизиращ.

Нора затвори очи, опита се да отхвърли обгръщащия я ужас, да изравни дишането си.

Последва дълго мълчание. След което Пендъргаст заговори отново:

— Добре ли сте?

— Не знам.

— Дишайте. По-бавно. А сега?

— По-добре съм. Какво ви стана? Наистина ме изплашихте, бях сигурна, че…

— Няма време за обяснения. Трябва да ми се доверите. А сега ще ви махна тези вериги.

Нора отначало не повярва. Чу подрънкване и трополене, последвано от внезапна тишина.

Напъна веригите си, заслушана напрегнато. Какво правеше той? Да не бе изгубил ума си?

А след това изведнъж някой я улови за лакътя и едновременно това длан запуши устата й.

— Аз се освободих — прошепна Пендъргаст в ухото й. — Скоро и вие ще бъдете свободна.

Нора бе унесена и недоверчива. Затрепери.

— Отпуснете крайниците си. Отпуснете ги напълно.

Той сякаш докосна съвсем леко ръцете и краката й. Тя усети как оковите и веригите просто се свличат от нея. Беше като магия.

— Как успяхте…?

— По-късно. Какви обувки носите?

— Защо?

— Просто отговорете на въпроса.

— Чакайте да помисля. Мокасини. Черни. Без токове.

— Ще заема една от обувките ви.

Нора усети как тесните длани на Пендъргаст събуват едната от обувките й. Дочу слаб звук, някакво металическо стържене, след което обувката й отново се върна на мястото си. След това чу леко потропване, сякаш той свързваше железните окови заедно.

— Какво правите?

— Тихо.

Въпреки всичките й усилия усети как ужасът отново надделява над съзнанието й. Няколко минути отвън не се чуваха никакви шумове. Едва сподави нов стон.

— Бил…

Хладната суха ръка на Пендъргаст се спусна върху нейната.

— Каквото и да е станало, то вече е станало. А сега искам да ме изслушате много внимателно. Отговорете ми с „да“, като стиснете ръката ми. Повече не говорете.

Нора стисна ръката му.

— Трябва да бъдете силна. Трябва да ви кажа, че според мен Смитбак е вече мъртъв. Но има други два живота — вашият и моят — които трябва да бъдат спасени. А освен това ние трябва да спрем този мъж, който и да е той, иначе мнозина още ще умрат. Разбирате ли?

Нора стисна отново ръката му. След като най-лошите й страхове се потвърдиха тъй откровено, като че ли се почувства малко по-добре.

— Направих един малък инструмент от парче метал от подметката на обувката ви. Ще излезем от тази килия съвсем скоро — ключалката несъмнено е доста примитивна. Но трябва да сте готова да правите само онова, което ви кажа.

Тя стисна.

— Необходимо е първо да узнаете нещо. Сега вече знам поне донякъде какво е правел Енок Ленг. Крайната му цел не е била удължаването на живота само за себе си. Той е използвал удължаването като средство за постигане на целта. Работил е по проект, по-значим от удължаването на живота, проект, който, както разбрал, щял да изисква няколко човешки живота. Ето защо е вложил толкова усилия да удължи живота си — за да може да постигне другата си цел.

— Какво може да е по-значимо от удължаването на живота? — успя да изрече Нора.

— Ш-ш-ш-т. Не знам. Но то ме плаши много.

Последва мълчание. Нора чуваше само тихото дишане на Пендъргаст. Сетне той заговори отново:

— Какъвто и да е този проект, той е тук, скрит в тази сграда.

Пак мълчание, този път по-кратко.

— Слушайте внимателно. Сега ще отворя вратата на тази килия. След тежа ще отида в операционната на Ленг и ще се изправя пред мъжа, който е заел мястото му. Вие ще останете скрита тук десет минути — нито повече, нито по-малко — и след това сама ще отидете в операционната Както вече казах, смятам, че Смитбак е мъртъв, но трябва да се уверим в тежа. След десет минути аз и онзи шарлатан няма да сме там. В никакъв случай не се занимавайте с нас. Независимо какво ще чуете, не се опитвайте да помогнете. Не ми се притичвайте на помощ. Сблъсъкът ми с този мъж ще бъде решаващ. Един от двама ни няма да оцелее. Другият ще се върне. Да се надяваме, че това ще бъда аз. Разбрахте ли ме дотук?

Ново стискане на ръката.

— Ако Смитбак е жив, направете каквото можете за него. Ако е безсмислено да му се помага, излезте от подземието и от къщата по най-бързия начин. Намерете начин да се качите на втория етаж и да избягате през някой прозорец — мисля, че всички изходи на първия етаж ще бъдат непристъпни за вас.

Нора слушаше внимателно.

— Има вероятност планът ми да се провали и да ме намерите мъртъв на пода на операционната. В този случай трябва да бягате, да се борите за живота си — или, ако е необходимо, да се самоубиете. Тази алтернатива е ужасна, но… Ще можете ли да го направите?

Нора сподави стона си. След това отново стисна ръката му с разтреперана длан.

Трета глава

Мъжът огледа разреза, който се простираше от втория лумбален прешлен до сакрума. Беше прекрасно свършена работа, за която толкова високо го оценяваха в медицинския колеж — преди да започнат неприятностите.

Вестниците го бяха кръстили „Хирурга“. Прякорът му харесваше. Като гледаше разреза сметна, че е много уместен. Беше се справил перфектно с анатомията. Първо дълъг вертикален срез от мястото на проникване по гръбнака, направен само с едно решително движение. След това бе удълбочил среза в подкожната тъкан чак до фасцията, като клампираше, разделяше и зашиваше големите кръвоносни съдове с викрилов конец три-нула. Бе отворил фасцията, след това използва периостален повдигач, за да очисти от мускулна тъкан гръбначния стълб. Толкова се наслаждаваше на работата си, че тя му отне повече време, отколкото предвиждаше. Парализиращият ефект на succinyl choline намаля и на този етап имаше доста борба и шум, ала работата му дотогава напомняше тази на усърдна шивачка. След като отстрани меката тъкан с кюрета, гръбначният стълб постепенно се разкри, сив на фона на яркочервената заобикаляща го плът.

133