Музей на страха - Страница 134

134

„Хирурга“ извади още едни самозадържащи щипци от кофичката с инструменти, след това се отдръпна, за да огледа разреза. Доволен беше: работа като по учебник, тесен в краищата и леко разширяващ се в средата срез. Можеше да се види всичко — нервите, кръвоносните съдове, цялата великолепна вътрешна „архитектура“. Зад ламината и лигаментум флавум се виждаше прозрачната обвивка на гръбначния мозък. Синкавата течност вътре в нея пулсираше в такт с дишането на „източника“. Пулсът му се ускори, като гледаше как течността къпе cauda equina. Несъмнено това бе най-добрият разрез, който бе правил досега.

Хирургията, помисли си той, е повече изкуство, отколкото наука — изисква търпение, вдъхновение, интуиция и сигурна ръка. В нея има твърде малко рационализъм; твърде малко е участието на интелекта в играта. Тя е акт, едновременно физически и творчески, като рисуването или скулптирането. Би могъл да стане добър художник, ако бе избрал тази насока. Но щеше да има време, щеше да има много време…

Замисли се отново за следването си по медицина. Сега, след като бе овладяна анатомията, следващата стъпка би трябвало да е овладяването на патологията, а после да се коригира тази патология. Но това, разбира се, бе моментът, в който работата му се отклоняваше от хода на обичайната операция и се приближаваше повече към аутопсията.

Погледна към подредените в близост до масата инструменти, за да се убеди, че всичко необходимо за изрязването е подготвено — длетата, бургията с диамантен връх, восъкът. След това хвърли око на мониторите. Макар че, за съжаление, „източникът“ бе изпаднал в безсъзнание, основните му жизнени параметри още бяха твърде добри. Не би могло да има подобрение, но въпреки това извличането и подготовката би трябвало да преминат успешно.

Обърна се към издигнатата над количката торбичка с физиологичен разтвор завъртя пластмасовото й кранче — упойката и интубацията повече не бяха необходими. Номерът сега беше „източникът“ да продължи да живее колкото е възможно по-дълго по време на операцията. А имаше да се върши още много, като се започне от костния разрез — отстраняването на ламината с ронгьора на Керисън. Целта на този етап беше жизнените параметри на „източника“ да не са затихнали съвсем, когато операцията завърши и cauda equina бъде извадена и непокътната бъде поставена в охладения контейнер, който той бе направил, за да я поеме. Досега беше постигал тази цел само на два пъти — със стройната млада жена и с полицая, — ала този път усещаше по-голяма увереност в себе си и в уменията си. Знаеше, че отново ще успее.

Дотук всичко вървеше по план. Великият детектив Пендъргаст, от когото толкова се боеше, се бе оказал не чак толкова велик. Смехотворно лесно се оказа използването срещу него на един от многото капани в тази странна стара къща. Останалите бяха само незначителни натрапници. Беше ги отстранил до един със смайващо малко усилия. Наистина беше удивително колко трогателни бяха всички. Колосалната глупост на полицията, слабоумните служители на музея — всичко бе минало тъй възхитително, тъй забавно. В тази ситуация имаше справедливост, справедливост, която единствен той можеше да оцени.

А ето, че сега почти беше постигнал целта си. Почти. Беше сигурен, че след като обработи тези тримата, вече ще стигне до финала. И каква ирония на съдбата, че точно тези тримата щяха да му помогнат да го достигне.

Усмихна се леко, наведе се и постави нови самозадържащи щипци. И точно тогава мярна с периферното си зрения някакво движение.

Обърна се. Беше агентът от ФБР Пендъргаст — небрежно облегнат на сводестия изход от операционната.

Мъжът се изправи, овладя безкрайно неприятната изненада, която изпита. Ала ръцете на Пендъргаст бяха празни; беше, разбира се, невъоръжен. С бързо и икономично движение „Хирурга“ взе оръжието на Пендъргаст — внушителен пистолет, който лежеше на масичката с инструментите — вдигна предпазителя с палец и го насочи срещу агента.

Той продължаваше да стои облегнат на стената. В един миг погледите им се срещнаха и в бледите котешки очи се мярна удивление. След това Пендъргаст заговори:

— Значи вие сте този, който е измъчвал и убил Енок Ленг. Чудех се кой ли е самозванецът. Изненадан съм. Не обичам изненадите, но какво да се прави.

Мъжът се прицели внимателно.

— Вие държите моето оръжие — каза Пендъргаст и разтвори ръце. — А аз съм невъоръжен.

Продължаваше да стои небрежно облегнат на стената.

Пръстът на мъжа се сви около спусъка. Изпита отново неприятно чувство — вътрешно раздвоение. Пендъргаст беше много опасен. Несъмнено най-добре би било да натисне веднага спусъка и да приключи въпроса. Но ако го разстреля, щеше да съсипе един екземпляр. Освен това трябваше да разбере как Пендъргаст се бе измъкнал. А трябваше да има предвид и жената…

— Но всичко си идва на мястото — продължи Пендъргаст. — Да, сега вече ми е ясно. Вие строите онзи небостъргач на улица „Кетрин“. Откриването на онези кости не е плод на случайност. Не, вие сте ги търсели, нали така? Вече сте знаели, че Ленг ги е погребал там преди 130 години. И как сте научили за тях? Аха, всичко се подрежда логично — интересът ви към музея, посещенията ви в архива. Именно вие сте преглеждали материалите за Шотъм преди доктор Кели. Нищо чудно, че бяха в такъв безпорядък — вие сте измъкнали всичко, което сте счели, че ще влезе в работа. Но не сте знаели за Тинбъри Макфадън, нито за кутията от слонско стъпало. Първо сте научили за Ленг и за работата му, за дневниците и бележниците му от личните книжа на Шотъм. Но когато в крайна сметка сте открили Ленг жив, той не бил толкова разговорлив, колкото ви се е искало. Не ви е разкрил формулата. Дори след мъченията, нали така? Затова е трябвало да се опрете на онова, което Ленг е оставил подире си — жертвите му, лабораторията му, може би дневниците, закопани под „Музея на Шотъм“. А единственият начин да се доберете до тях е бил да купите земята, да разрушите къщата, издигната на нея и да изкопаете основите на нова сграда. — Пендъргаст кимна сякаш на себе си. — Доктор Кели спомена за липсващи страници в дневника на архива; страници, изрязани с бръснач. Това са били страниците, върху които е фигурирало вашето име, нали? А единственият, който е знаел, че често посещавате архива, е бил Пък. Ето защо е трябвало да умре. Както и останалите, които вече са били по следите ви — доктор Кели, сержант О’Шонеси, аз самият. Защото колкото по-близо стигахме до откриването на Ленг, толкова наближавахме да открием и вас.

134