Музей на страха - Страница 135

135

Върху лицето на агента се изписа болезнена гримаса.

— Как можах да съм толкова глупав, та — да не се сетя? Трябваше да ми стане ясно, още като видях трупа на Ленг. Когато разбрах, че Ленг е бил измъчван до смърт преди да бъдат открити костите на улица „Кетрин“.

Феърхевън не се усмихна. Тези умозаключения бяха удивително точни. Просто го убий — чу гласът в главата си.

— Как наричат смъртта арабските мъдреци? — продължи Пендъргаст. — Разрушителната на всички земни удоволствия. И колко е вярно: старостта, болестите и накрая смъртта ни спохождат всички. Някои се утешават с религията, други — чрез отхвърляне, трети чрез философията или просто чрез стоицизъм. Но за вас, човек който вече е в състояние да купи всичко, смъртта сигурно е изглеждала като ужасна несправедливост.

Образът на по-големия му брат се появи неканен в съзнанието на „Хирурга“: умиращ от прогерия, младото му лице, линеещо, със старчески кератози, с изкривени крайници, с набръчкана кожа още от съвсем невръстна възраст. Фактът, че болестта бе толкова рядка, че причините за нея са неизвестни, не носеше никакво утешение. Пендъргаст не знаеше всичко. Нито пък щеше да узнае.

С мъка прогони образа от съзнанието си. Просто убий този мъж. Ала кой знае защо ръката му не реагираше — още не, не и докато не е научил още.

Пендъргаст кимна към неподвижното тяло на масата.

— Вие никога няма да постигнете това, господин Феърхевън. Уменията на Ленг са били безкрайно по-големи от вашите. Няма никога да успеете.

Не е вярно, отговори си мислено Феърхевън. Аз вече успях. Аз ще съм онова, което би трябвало да бъде Ленг. Само чрез мен работата на Ленг може да постигне истинското си съвършенство…

— Знам — продължаваше Пендъргаст. — Вие смятате, че греша. Вярвате, че сте успели. Но не сте и никога няма да успеете. Попитайте се сам: чувствате ли се по-различно? Усещате ли някакво съживяване на крайниците, някакво ускоряване на жизнения пулс? Ако бъдете откровен пред себе си, ще трябва да признаете, че още усещате как ви притиска ужасното бреме на времето; това ужасно, безжалостно телесно разложение, което непрекъснато ни преследва. — Усмихна се леко, уморено, сякаш познаваше прекалено добре това усещане. — Разбирате ли, вие допуснахте една фатална грешка.

„Хирурга“ не отвърна нищо.

— Истината е — рече Пендъргаст, — че не знаете най-важното нещо за Ленг или за неговата истинска работа. Работа, заради която удължаването на живота е било средство, а не цел.

Годините на самодисциплина, на корпоративна дейност на най-високо равнище бяха научили Феърхевън да не разкрива нищо — нито чрез изражението си, нито чрез въпросите, които задава. Ала изненадата, която сякаш го прободе, последвана веднага от недоумение, бе трудно да се скрие. За каква истинска работа ставаше дума? Какво имаше предвид Пендъргаст?

Няма да попита. Мълчанието е винаги по-добро от въпросите. Ако замълчиш, в крайна сметка другият винаги изплюва отговора. Такава е човешката природа.

Ала този път Пендъргаст бе онзи, който замълча. Просто си стоеше, облегнат едва ли не нагло на касата на вратата, и оглеждаше стените на стаята. Мълчанието продължаваше и Феърхевън се замисли за „източника“, който лежеше на масата. Без да сваля пистолета хвърли едно око върху показанията за жизнените му параметри. Добри бяха, но започваха да спадат. Ако не се заемеше скоро за робата, екземплярът щеше да се повреди.

Убий го — прошепна отново гласът.

— Каква истинска работа? — попита Феърхевън.

Пендъргаст продължаваше да мълчи.

Феърхевън почувства лек спазъм на съмнение, но бързо го овладя. Каква игра играеше агентът? Губеше му времето, а несъмнено имаше причина да му губи времето, което означаваше, че трябва просто да го убие веднага. Беше поне сигурен, че жената не може да избяга от подземието. Щеше да се заеме е нея, когато й дойде времето. Пръстът му обра хлабината на спусъка.

Най-накрая Пендъргаст заговори:

— В крайна сметка Ленг не ви е казал нищо, нали така? Измъчвали сте го безрезултатно, защото продължавате да си блъскате главата, да погубвате всичките тези хора. Но аз наистина знам за Ленг. Познавам го много добре. Може би сте забелязали приликата?

— Какво?

Феърхевън отново бе изненадан.

— Ленг беше мой прапрачичо.

Чак сега Феърхевън се сети. Пръстите му, обхванали пистолета се отпуснаха. Спомни си изтънченото бяло лице, бялата коса, много светлите сини очи — очи, които го гледаха без да молят, без да искат пощада, независимо колко ужасно бе положението му. Очите на Пендъргаст бяха същите. Но Ленг в крайна сметка бе умрял, ще умре и той.

Ще умре и той — повтори вътрешният глас по-настоятелно. Информацията му не е толкова важна, колкото смъртта му. Този „източник“ не си заслужава риска. Убий го.

Пръстът му отново се сви на спусъка. От толкова близко разстояние нямаше да пропусне целта.

— Знаете ли, той е скрит тук, в тази къща. Главният проект на Ленг. Но вие не сте го открили. През цялото време сте търсили не онова, което трябва. И в резултат ще ви постигне бавна, мъчителна и напразна смърт на стари години. Досущ като всички нас. Не можете да успеете.

Натисни спусъка — настояваше вътрешният му глас.

Но усети нещо в тона на агента. Той знаеше нещо, нещо важно. Не беше просто безсмислено бърборене. Феърхевън си бе имал работа с блъфьори и знаеше, че този мъж не блъфира.

— Казвай каквото имаш да казваш — рече Феърхевън. — Или ще умреш веднага.

— Елате с мен. Ще ви покажа.

— Какво ще ми покажеш?

— Ще ви покажа върху какво Ленг е работел наистина. То е в къщата. Тук, под носа ви.

135