— Сменяме периодично експонатите, за да могат посетителите да видят нещата, които държим в хранилищата.
— А вие държите — м-м-м — излишните предмети тук…
— Господин Пендъргаст, както казах, не виждам как можем да ви помогнем.
— Това е било уникално престъпление. Вие разполагате с уникални ресурси. Аз трябва да се възползвам от тези ресурси.
— Споменатото престъпление в музея ли е извършено?
— Не.
— На територията на музейна собственост?
Пендъргаст поклати глава.
— Боя се, че в такъв случай отговорът е отрицателен.
— Това последната ви дума по въпроса ли е?
— Абсолютно. Не искам музеят да се забърква по никакъв начин с работата на полицията. Намесата ни в разследвания, съдебни процеси, мръсотии е сигурен начин да вкараме музея в нежелани спорове. Мисля, че това ви е добре известно, господин Пендъргаст.
Пендъргаст извади лист хартия от джоба на жилетката си и го постави пред Пендъргаст.
— Какво е това? — попита Бризбейн, без да го поглежда.
— Договорът на музея с град Ню Йорк.
— И какво общо има той с всичко това?
— В него е записано, че една от отговорностите на музейните служители е да вършат доброволна обществена дейност за град Ню Йорк.
— Ние правим това всеки ден като управляваме музея.
— Да, тъкмо там е проблемът. До неотдавна отделът по антропология на музея редовно помагаше на полицията в съдебномедицинските проблеми. Всъщност това беше част от задълженията им. Спомняте си, разбира се, отвратителното „убийство в кофата за боклук“ от 7 ноември 1939 година?
— Жалко, но сигурно съм пропуснал тъкмо тази статия в… „Таймс“.
— Един от уредниците помогна много за решаването на този случай. Той намерил обгорената очна орбита в кофата за боклук и успял да определи, че е човешка…
— Господин Пендъргаст, не съм тук, за да ми четете лекции по история. — Бризбейн стана от стола си и наметна сакото си. — Отговорът е „не“. Имам си работа. Доктор Кели, моля върнете се в кабинета си.
— Съжалявам, че чувам такъв отговор. Това ще доведе, разбира се, до враждебни отзиви.
При тези две думи Бризбейн се спря, след това върху лицето му се появи студена усмивчица.
— Прозвуча ми съвсем като заплаха.
Пендъргаст продължи в своя топъл, южняшки маниер.
— Истината е, че договорът определено изисква от музея услуги извън обичайните му задължения. От почти десетилетие музеят не изпълнява договора си с Ню Йорк, въпреки че получава милиони долари от гражданите данъкоплатци на град Ню Йорк. Освен че не вършите обществени услуги, вие затворихте библиотеката си за всички, освен за собствените си научни работници; затворихте колекциите си, освен за т.нар. акредитирани учени; освен това вземате такси за всичко и го правите все в името на правата на интелектуалната собственост. Започнахте дори да предлагате въвеждането на входна такса, макар че това е изрично забранено в договора ви. Ето тук се казва: „… за създаването на природонаучен музей на града Ню Йорк, който да бъде отворен и безплатен за всички членове на обществото без никакви ограничения…“
— Я да видя.
Бризбейн го прочете и гладкото му чело се сбърчи едва-едва.
— Старите документи понякога могат да бъдат толкова досадни, нали, господин Бризбейн. Също като конституцията. Винаги се появяват, когато най-малко ги желаете.
Бризбейн пусна листа на писалището си, лицето му почервеня леко, преди да възвърне отново обичайния си здравословен розов цвят.
— Ще се наложи да представя това пред борда.
Пендъргаст се усмихна леко.
— Какво чудесно начало. Мисля, че можем да оставим музея сам да реши този малък проблем — как мислите, господин Бризбейн, — стига да получа от доктор Кели малката помощ, от която се нуждая.
Последва мълчание. След малко Бризбейн вдигна глава, изражението му бе променено.
— Разбирам.
— И ви уверявам, че няма да отнема прекалено много от времето на доктор Кели.
— Разбира се — вдигна рамене Бризбейн.
— По-голямата част от работата ще бъде по същество архиварска. Доктор Кели ще се намира в сградата на музея и ще ви е под ръка, ако ви потрябва.
Бризбейн кимна.
— Правим всичко, което можем, за да избегнем неприятни публични отзиви. Естествено, всичко това ще бъде конфиденциално.
— Естествено. Винаги е най-добре така.
— Искам да добавя, че не доктор Кели ме е потърсила. Аз й възложих тази отговорност. Тя вече ме информира, че би предпочела да работи с керамичните си останки.
— Разбира се.
Върху лицето на Бризбейн се изписа непроницаема маска. Нора не можеше да разбере какво си мисли. Запита се дали тази малка силова хватка, която Пендъргаст приложи, няма да навреди на перспективите й в музея. Навярно щеше да й навреди. Погледът й към Пендъргаст бе укоризнен.
— Откъде казахте, че сте? — попита Бризбейн.
— Не съм казвал. Но съм от Нови Орлеан.
Бризбейн веднага се отпусна на стола си и с усмивка рече:
— Нови Орлеан. Разбира се. Трябваше да се сетя по акцента. Доста надалеч от дома ви е отвяла съдбата, господин Пендъргаст.
Пендъргаст се поклони и отвори вратата за Нора. Тя мина шокирана през нея. По средата на коридора спря и се обърна към Пендъргаст:
— Набутахте ме в осма глуха в онзи кабинет Нямах изобщо представа какво сте замислили, докато не влязохме в офиса на Бризбейн. И това никак не ми харесва.
Пендъргаст я погледна със светлите си очи.
— Методите ми са нестандартни, но имат едно предимство.
— И какво е то?
— Ефикасни са.
— Да, ама какво ще стане с кариерата ми?
Пендъргаст се усмихна.