Музей на страха - Страница 18

— Мога ли да направя едно предсказание?

— Защо не, след като не ви струва нищо?

— Когато всичко това свърши, вас ще ви повишат.

Нора изсумтя.

— Как не. След като изнудихте и унизихте шефа ми, той непременно ще ме повиши.

— Боя се, че малката бюрокрация не ми понася много-много. Твърде лош навик, но ми е трудно да го преодолея. Въпреки това, доктор Кели, ще забележите, че унижението и изнудването могат да бъдат невероятно ефикасни, когато се използват разумно.

Пред стълбището Нора спря още веднъж.

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо ФБР се интересува от убийства, крито са станали преди повече от сто години?

— Всичко с времето си, доктор Кели. Засега нека се задоволим с това, че лично аз смятам тези убийства за доста… хм… интересни.

Нещо в начина, по който Пендъргаст изрече това „интересни“, накара Нора да почувства, че по гърба й пробягват ледени тръпки.

II. Учени мъже

Първа глава

Огромният архив на музея беше разположен дълбоко в сутерена и до него се стигаше само след като човек вземе няколко асансьора и мине по вити коридори, стълбища и пасажи. Дотогава Нора не бе влизала в архива — нещо повече, дори не познаваше човек, който да е влизал в него. Затова, докато се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко в търбуха на музея, непрекъснато се питаше дали не бе завила някъде погрешно.

Преди да приеме поста си в музея, я бяха развели по един от туристическите маршрути из безкрайните му галерии. Беше чула цялата статистика: че с физическите си измерения той е най-големият музей в света, състоящ се от две дузини свързани помежду си сгради, построени през деветнайсети век, които оформяха причудлив лабиринт от над три хиляди зали и коридори, дълги почти двеста мили. Но числата не можеха да предадат клаустрофобичното чувство, което насаждаха безкрайните пусти коридори. Стига толкова, помисли си тя, от тази гледка и Минотавърът ще получи нервен припадък.

Спря се, провери в картата и въздъхна. Пред нея се простираше дълъг тухлен коридор, осветен от наниз крушки в телени клетки, от него се отклоняваше под прав ъгъл друг коридор. Навсякъде миришеше на прах. Необходим й беше ориентир, фиксирана точка, спрямо която да определи координатите си. Огледа се. На заключена с катинар метална врата имаше избелял надпис: Titanotheres Jia друга врата отсреща висеше друг надпис: Chalicotheres и Tapiroids. Тя отново погледна едромащабната карта и най-сетне, макар и трудно, успя да установи местоположението си. В крайна сметка не беше се загубила; целта й се намираше ей там, зад ъгъла, „на една ръка разстояние“. Каква забележителна предсмъртна фраза, помисли си тя и закрачи, заслушана в ехото на остро потракващите си токчета върху бетонния под.

Спря пред масивна двукрила дъбова врата, старинна и поочукана, с табела „Централен архив“. Почука и чу как звукът отеква сякаш в пещера отвъд вратата. Чу се шумолене на хартия, изтопуркването на изтървана книга, солидно закашляне. До нея долетя висок и тънък глас:

— Един момент, моля!

Последва бавно тътрене на крака, след което започна отключването на множество ключалки. Вратата се отвори и разкри нисък, закръглен и възрастен мъж. Имаше голям гърбав нос, а от блестящия купол над него се спускаше кичур дълга бяла коса. Като вдигна глава да я погледне, разцъфналата усмивка прогони меланхоличния израз на изпъстреното му със спукани капиляри лице.

— О, влезте, влезте моля — рече той. — Нека тези ключалки не ви плашат. Аз съм стар човек, но не хапя.

Нора пристъпи напред. Всичко наоколо бе покрито с прах, дори износените ревери на сакото на мъжа. Настолна лампа със зелен абажур хвърляше малък кръг светлина върху старо писалище, може би единственото непокрито с прах нещо в тази зала. Нора забеляза, че отвъд писалището в неизбродна дълбина се простираха чугунени лавици, натъпкани с книги и кости. В мрачината не можеше да се прецени докъде се простира залата.

— Вие ли сте Райнхарг Пък? — попита Нора.

Мъжът се ръкува енергично с нея, като бузите и папийонката му се тресяха в синхрон с ръкостискането.

— На вашите услуги.

Той се поклони и в един миг тя се изплаши, че може да й целуне ръка. Но вместо това последва ново прочистващо гърлото му закашляне, сякаш пряко волята му.

— Търся информация за… музеите с чудатостите или рядкостите — продължи Нора, питайки се дали правилно използва множествено число.

Мъжът, който още бе зает със заключването на вратата, я погледна през рамо и сълзящите му очи изведнъж светнаха.

— Аха! Попаднали сте на най-подходящото място. Музеят е погълнал почти всички изложения на чудатости от ранния Ню Йорк. Притежаваме пълните им колекции, всичките им документи. Откъде да започнем?

Най-сетне той удари последното резе, след това разтърка длани и се усмихна — определено се радваше да бъде от полза някому.

— В Долен Манхатън е имало „музей на чудатостите“ на Шотъм.

Онзи сбърчи чело.

— Шотъм… А, да. Да, наистина. Много популярен за времето си, този Шотъм. Но да караме по ред. Моля първо се регистрирайте в дневника, а след това можем да започнем.

Той й даде знак да го последва към писалището му, от което извади подвързана с кожа грамадна книга, толкова стара и протъркана, че Нора изпита изкушение да го помоли да й подаде паче перо. Взе предложената й химикалка и вписа името и отдела си.

— Защо са всичките тези ключалки и резета? — попита тя, докато връщаше химикалката. — Мислех си, че всички ценни неща, златото, диамантите и прочее, се пазят в Охраняваната зона.

— Дължи се на новата администрация. Добавиха тези бюрократични спънки, след известни неприятности преди няколко години. Не че сме толкова заети, нали разбирате? Посещават ни само изследователи и докторанти, от време на време и някой богат спонсор с интерес към историята или науката.