Музей на страха - Страница 19

Мъжът прибра дневника и се затътри към огромно табло със стари шалтери с дръжки от слонова кост, големи колкото закачалки за дрехи, и превключи няколко. Дълбоко в огромното пространство проблесна веднъж, втори път, след което се появи мъждива светлина. Пък пое накуцвайки в тази посока, подметките му сякаш стържеха по каменния под. Нора го последва, като хвърляше по някой поглед към тъмните стени на лавиците. Имаше чувството, че вървят през тъмна гора към примамливото сияние на очакващата ги хижа.

— „Музеите на чудатостите“, една от любимите ми теми. Както несъмнено знаете, първият от тях е основан през 1804 година от Делакорт. — Гласът на Пък отекваше над приведените му рамене. — Била е великолепна колекция. Око на кит в стъкленица с уиски, комплект хипопотамски зъби, бивник на мастодонт, намерен в тресавище в Ню Джързи. И, разбира се, последното яйце на птицата додо. Ако трябва да бъдем точни, яйцето било ужким донесено живо в кафез, но след като го изложили, се оказало, че май е оплодено и… Аха, ето, че стигнахме.

Той спря рязко, надигна се и измъкна една кутия от висока лавица, след което отвори капака й. Вместо да види материалите за музея на Шотъм, в нея имаше голяма яйчена черупка, разтрошена на три парчета.

— Тези неща нямат доказан произход и затова не са допуснати в основната колекция на музея. Ето защо ги държим тук. — Той посочи с благоговение парчетата от яйчената черупка. — „Музеят по естествена история“ на Делакорт. Вземали са двайсет и пет цента вход, бая голяма сума за времето си.

Пък пое от съседната лавица дебел подвързан том и започна да го разлиства.

— Какво точно бихте искали да узнаете за „Музея на Делакорт“?

— Всъщност аз се интересувам от „Музея за природни явления и чудатости“ на Шотъм. Джон Канъдей Шотъм.

Нора едва преглътна нетърпението си. Очевидно бе безсмислено да пришпорва господин Пък.

— Да, да, Шотъм.

Той продължи да рови из кутиите, папките и книгите.

— Как се е сдобил музеят с тези колекции? — попита тя.

— След като музеят бе отворен със свободен вход, повечето от тях бяха изхвърлени от бизнеса. Много от нещата, излагани в тях, са били, разбира се, фалшификати. Но някои от експонатите имаха истинска научна стойност. След като „музеите“ фалирали, господин Макфадън, един от първите уредници тук, ги изкупил за музея.

— Фалшификати ли казахте?

Пък кимна многозначително.

— Да зашиеш две глави на едно теле. Вземаш кост от кит и я боядисваш в кафяво, след което твърдиш, че е на динозавър.

Имаме такива експонати.

Той се премести към следващия ред, Нора побърза да го последва, като се чудеше как да насочи този информационен потоп в желаната от нея посока.

— Тези „музеи“ са били всеобщо увлечение. Дори Р. Т. Барнъм е започнал кариерата си като купил подобен „музей“, известен като „Американски музей «Скъдър»“. Добавил към него живи екземпляри. И това, млада госпожо, е било началото на цирка му.

— Живи екземпляри ли?

— Първият му експонат била Джойс Хет, съсухрена чернокожа жена, за която Барнъм твърдял, че била 161-годишната дойка на Джордж Вашингтон. Изобличена като измамница от нашия Тинбъри Макфадън.

— Тинбъри Макфадън ли?

Нора започна да се паникьосва. Дали изобщо щеше да изплува от тази бъркотия?

— Да, Тинбъри Макфадън. Уредник тук от 70-те и 80-те години на XIX век. Проявявал особен интерес към „музеите с чудатостите“. Странен тип. Един ден просто взел, та изчезнал.

— Аз се интересувам от музея на Шотъм. Джон Канъдей Шотъм.

— Натам вървим, млада госпожо — рече Пък с едва доловимо раздразнение. — Не притежаваме кой знае какво от Шотъм. Къщата му е изгоряла през 1881 година.

— По-голямата част от нещата са били събрани от Марисас. Алигзандър Марисас — каза Нора.

Опитваше се да не губи концентрация върху нещата, които я интересуваха.

— А, тук вече имаме един странен приятел. Марисас е произхождал от богато нюйоркско семейство, починал е на остров Мадагаскар. Мисля, че тамошният вожд е направил от кожата му слънчев чадър за внучето си…

Поеха през лабиринт между огъналите се под тежестта си лавици, натоварени с книжа, кутии и странни предмети. Пък включи още няколко шалтера от слонова кост; пред тях светнаха още лампи, а зад гърба им други премигнаха и угаснаха. Така двамата се озоваха в осветено островче, заобиколено от огромно тъмно пространство. Излязоха на открита, без лавици площадка, където върху дъбови платформи стояха няколко големи екземпляра — космат мамут, съсухрен, но въпреки това огромен; бял слон; жираф без главата си. Когато Пък спря, сърцето на Нора се сви.

— Тези стари „музеи“ са били готови на всичко, за да привлекат вниманието на плащащите посетители. Вижте това мамутче. Намерено замръзнало и изсушено в Аляска.

Той бръкна някъде отдолу и натисна нещо; чу се меко изщракване и в корема на животното се отвори врата на тайник.

— Това е било част от шоуто по онова време. На етикета пишело, че мамутът е бил замразен в продължение на 100 000 години и че някакъв учен ще го размрази и ще го върне към живота. Преди атракцията да започне дребен мъж се вмъквал в търбуха през тази тайна вратичка. След като залата се изпълнела с посетители, друг, представящ се за учен мъж, излизал и изнасял лекция, след което започвал да затопля туловището с мангал. Тогава онзи вътре започвал да клати трупа и да издава звуци. Залата се изпразвала за секунди — изкикоти се Пък. — По онова време хората са били доста наивни, нали?

Пък бръкна отдолу и затвори вратичката.

— Да, да — рече Нора. — Това е много интересно, господин Пък и аз много благодаря за екскурзията. Но времето ме притиска и аз наистина бих искала да видя материалите за Шотъм веднага.