Музей на страха - Страница 39

Колите пристигаха една подир друга по „Мюзиъм драйв“ и разтоварваха красиви и недотам красиви хора. Плюшени въжета ограждаха малка групичка от фотографи и журналисти. Проблясъците на светкавиците бяха малко и с големи промеждутъци. Една камионетка с логото на местна телевизионна станция вече си събираше техниката и си тръгваше.

— Това откриване на новата Зала на приматите е доста по-скромно от другите, на които съм присъствал — рече Пендъргаст, след като се огледа. — Предполагам, че се дължи на умора от празненствата. Напоследък музеят доста ги зачести.

— Примати ли? И всичките тези хора се интересуват от маймуни?

— Мисля, че мнозина от тях са тук, за да наблюдават приматите извън изложбените щандове.

— Много смешно.

Минаха през портите и пресякоха Ротондата. Допреди два дни О’Шонеси не бе влизал в музея от дете. Но ето ги динозаврите — както си бяха изглеждали винаги. А отвъд тях — слонското стадо. Червените пътеки и плюшените въжета ги водеха напред, към вътрешността на сградата. По маршрута се бяха разположили усмихнати млади дами и ги направляваха с кимане и с жестове. Много хубави млади дами, рече си О’Шонеси и реши, че няма да е лошо да направи едно посещение в музея, когато не е на служба.

Минаха през Африканската зала, през масивната й врата, обкована със слонски бивници, и се озоваха в обширната зала за приеми, изпълнена с безброй масички с обредни свещи. Покрай едната стена се бе проточил огромен бюфет, отрупан с храна, а в двата му края имаше добре заредени питейни барове. В дъното на залата бе издигнат подиум, зает от струнен квартет; който стържеше прилежно виенски валс. О’Шонеси слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Звучаха ужасно. Добре поне, че не се упражняваха върху Пучини.

Залата бе почти празна.

До вратата стоеше мъж с маниакален вид и с огромна табелка с името си под белия карамфил на петлицата. Той забеляза Пендъргаст и разтърси ръката му, почти обезумял от благодарност.

— Хари Медоукър, шеф на отдела за връзки с обществеността. Благодаря ви много, че дойдохте, сър, благодаря ви. Мисля, че новата зала ще ви хареса.

— Моята специалност е маймунското поведение.

— Ами да — рече О’Шонеси с най-заплашителния си тон.

Онзи се наведе напред и заговори с възможно най-негостоприемния си тон:

— Това е частно събитие, господин полицай. Съжалявам, но трябва да си тръгнете. Нямаме нужда от външни охранители…

— О, така ли? Знаеш ли, Хари, тук съм по разследването на дребното проблемче с онова музейно кокаиново кръгче.

— Музейно кокаиново кръгче ли? — Медоукър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Полицай О’Шонеси — долетя да ушите му мекото предупреждение.

О’Шонеси потупа онзи по рамото.

— Нито дума. Представете си как пресата ще се нахвърли върху темата. Помислете си за музея, Хари.

Оставиха Хари разтреперан и побледнял като стена.

— Гадно ми става, когато не уважават хората в синьо — рече О’Шонеси.

В следващия миг Пендъргаст го изгледа сериозно. След това кимна към бюфета.

— Правилата може и да забраняват пиенето по време на служба, но не забраняват да се хапват блини с черен хайвер.

— Блини с к’во?

— Малки елдени хапки, намазани с масло и покрити с черен хайвер. Възхитителни са.

О’Шонеси потръпна.

— Не обичам сурови рибешки яйца.

— Подозирам, че никога не сте опитвал истинското нещо, сержант. Пробвайте. Ще ви се сторят по-изкусителни дори от ария на валкириите, уверявам ви. Но има още и пушена есетра, гъши дроб, шунка по пармски и стриди от река Дамарискота. Музеят винаги спретва отлични софри.

— На мен ми стига свинско между две филии.

— Това може да се вземе и от онзи продавач с количката на ъгъла на седемдесет и седма и „Сентръл парк уест“.

В залата се бяха появили още хора, но все пак публиката беше рехава. О’Шонеси последва Пендъргаст към масите с храна. Избегна купчините с лепкавите сиви рибешки яйца. Взе няколко парчета шунка, отряза си резен от питката сирене бри и си направи няколко малки сандвича. Шунката беше суховата, а сиренето биеше на амоняк, но като цяло сандвичите се ядяха.

— Имали сте среща с капитан Къстър, нали? — попита Пендъргаст. — Как мина?

О’Шонеси поклати шава, дъвчейки.

— Не дотам добре.

— Предполагам, че е имало някой и от кабинета на кмета.

— Мери Хил.

— А, мис Хил. Разбира се.

— Капитан Къстър искаше да знае защо не съм им казал за дневника, защо не съм им казал за роклята, защо не съм им казал за бележката. Но всичко това го имаше в доклада ми — който Къстър не беше чел — и затова в крайна сметка оцелях след срещата.

Пендъргаст кимна.

— Благодаря ви за помощта за този доклад. Ако го нямаше, щяха отново да ме сапунисат.

— Какъв странен израз. — Пендъргаст погледна зад рамото на О’Шонеси. — Сержант, бих искал да ви запозная с един стар мой познат. Уилям Смитбак.

О’Шонеси се обърна и видя дългурест, несръчен на вид мъж до бюфета, с щръкнал, лизнат, неподвластен на гравитацията кичур коса. Беше облечен в смокинг, който не му стоеше добре, и изглеждаше напълно погълнат от това да натовари върху чинията си колкото може повече храна за колкото е възможно по-малко време. Той погледна към тях и като забеляза Пендъргаст видимо трепна. Огледа се неловко, сякаш търсеше възможен изход. Но агентът от ФБР се усмихваше окуражително и мъжът на име Смитбак тръгна предпазливо към тях.

— Агент Пендъргаст — каза Смитбак с носовия си баритон. — Каква изненада!

— Наистина. Господин Смитбак, намирам ви в добро здраве. — Улови ръката на Смитбак и я разтърси. — Колко години минаха?