Музей на страха - Страница 40

— Доста — отвърна Смитбак така, сякаш изминалото време не бе достатъчно. — Какво правите в Ню Йорк?

— Имам апартамент тук. — Пендъргаст пусна ръката му и изгледа писателя от глава до пети. — Виждам, че сте се издигнали до „Армани“, господин Смитбак. Далеч по-добра кройка от онези конфекции от Четиринайсета улица, с които се носехте. Но когато сте готов да предприемете истинска крачка напред в шивачеството, бих ли могъл да ви препоръчам „Бриони“ или „Ерменджилдо Дзеня“?

Смитбак отвори уста да отговори, но Пендъргаст продължи напевно:

— Междувременно се чух с Марго Грийн. Тя е в Бостън и работи за корпорацията „Джийн Дайн“. Помоли ме да ви поздравя.

Смитбак отново зяпна, сетне затвори уста.

— Благодаря ви — успя да рече най-накрая. — А… лейтенант Д’Агоста? Във връзка ли сте с него?

— Той също замина на север. Сега живее в Канада и пише полицейски романчета под псевдонима Камбъл Дърк.

— Трябва да си взема някоя от книгите му.

— Още не е преуспял — не като вас, господин Смитбак, — но трябва да кажа, че книгите му са четивни.

Смитбак вече се бе посъвзел.

— А моите не са, така ли?

Пендъргаст склони глава.

— Честно да си кажа, не съм чел нито една. Бихте ли ми препоръчали специално някоя от тях?

— Много смешно — отвърна Смитбак, намръщи се и се огледа. — Чудя се дали Нора ще дойде тук.

— Значи вие сте авторът на онази статия, така ли? — попита О’Шонеси.

Смитбак кимна.

— Вдигна малко шум, не мислите ли?

— Определено привлече всеобщо внимание — добави сухо Пендъргаст.

— И така би трябвало. Сериен убиец от деветнайсети век, който отвличал и обезобразявал безпомощни хлапета от приютите в името на някакъв експеримент да удължи собствения си жалък живот. Знаете ли, давали са „Пулицър“ и за по-незначителни теми.

Сега вече прииждаха повече хора и равнището на шума се повишаваше.

— Американското археологическо дружество настоява за разследване защо мястото е било разрушено. Разбрах, че и Съюзът на строителите също задава въпроси. При наближаващите избори кметът е принуден да заеме отбранителна позиция. Както можете да допуснете и „Мойгън-Феърхевън“ не се радват особено. А като говорим за вълка…

— Какво? — попита Смитбак, очевидно слисан от неочакваната забележка.

— Самият Антъни Феърхевън — отвърна Пендъргаст и кимна към входната врата.

О’Шонеси проследи погледа му. Застаналият на входа на залата мъж беше далеч по-младолик, отколкото бе очаквал; здравеняк, с физиката на колоездач или алпинист — жилав, атлетичен. Смокингът лягаше върху раменете и гърдите му леко, като излят, сякаш се беше родил с него. Но още по-изненадващо беше лицето. Беше открито, честно лице, а не мутрата на алчен и хищен строителен предприемач, какъвто го беше обрисувал Смитбак в статията си в „Таймс“. И тогава се случи най-изненадващото: Феърхевън погледна към тях, забеляза, че го гледат и им се усмихна широко, преди да продължи пътя си в залата.

Говорителите на озвучителната уредба изхриптяха; „Приказките от Виенската гора“ изведнъж секнаха. На подиума някакъв човек изпробваше микрофоните. Оттегли се и всред публиката се възцари мълчание. След малко друг, официално облечен мъж се качи на подиума и отиде до микрофоните. Изглеждаше сериозен, достоен, интелигентен, благороден, спокоен. Накратко казано — беше всичко онова, което О’Шонеси ненавиждаше.

— Кой е този? — попита той.

— Достопочтеният доктор Фредерик Колъпи — отвърна Пендъргаст. — Директорът на музея.

— Жена му е на двайсет и девет години — прошепна Смитбак, — можете ли да повярвате? Истинско чудо е, че успява да… — чакайте, ето я.

Той посочи към млада и изключително привлекателна жена, която бе застанала встрани. За разлика от останалите дами, които сякаш до една се бяха облекли в черно, тя носеше смарагдовозелена дълга рокля и подхождаща й елегантна диамантена тиара. Комбинацията беше умопомрачителна.

— О, Господи — въздъхна Смитбак, — каква мацка!

— Дано мъжът й да държи на нощното си шкафче електродите за в случай на инфаркт — промърмори О’Шонеси.

— Мисля да ида и да му дам телефонния си номер. Да му предложа да го отменя една нощ, в случай, че старикът се позадъха…

— Добър вечер, дами и господа — започна Колъпи. Гласът му беше тих, дрезгав, нетрепващ. — Когато бях младеж, предприех прекласифициране на класа Pondigae, големите маймуни…

Равнището на шума в залата спадна, но не изчезна съвсем. Хората тук повече ги интересува да хапнат и да пийнат, отколкото да слушат как някой им говори за маймуните, помисли си О’Шонеси.

— И тогава се сблъсках с проблем: къде е мястото на човечеството? Дали принадлежим на Pondigae или не? Дали принадлежим към рода на големите маймуни, или сме нещо по-специално? Това беше въпросът, пред който бях изправен…

— Ето я и доктор Кели — каза Пендъргаст.

Смитбак се обърна с живо, изпълнено с очакване изражение на лицето. Но високата, с медноруса коса дама мина покрай него без изобщо да го погледне и се насочи към масата с храната.

— Хей, Нора! Цял ден се мъча да се свържа с теб!

О’Шонеси видя как писателят хукна подире й, а след това се зае със сандвича си с шунка и сирене. Доволен беше, че не му се налагаше да върши всичко това, за да си изкарва прехраната. Как издържаха? Да се мотаеш, да бъбриш безцелно с напълно непознати хора, които никога повече няма да видиш, да се опитваш да проявиш някакъв интерес към блудкавите им доводи, и всичко това — на фона на велеречие и тъпотии. Струваше му се невъобразимо, че има хора, които харесват подобни празненства.