Музей на страха - Страница 41

К оглавлению

— И нашите най-близки живи роднини…

Смитбак вече се връщаше. Реверите му бяха изцапани с рибешки яйца и сладолед. Изглеждаше поразен.

— Да не би да ви се е случил инцидент?

— Може и така да се нарече.

О’Шонеси се озърна и видя тръгналата подир оттеглящия се Смитбак Нора. Никак не изглеждаше весела.

— Нора… — опита се отново да я заговори Смитбак.

Тя го застигна, изражението й бе яростно.

— Как можа! Информацията, която ти дадох, беше конфиденциална!

— Но, Нора, аз го направих заради теб. Не разбираш ли? Сега не могат да пипнат с пръст…

— Тъпанар такъв! Цялата ми кариера е съсипана! След случилото се в Юта, със закриването на Музея на Лойд, тази служба беше последната ми възможност. А ти я съсипа!

— Нора, ако само можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше…

— Ти ми обеща! А аз ти се доверих! Господи, не мога да повярвам, прецакана съм отвсякъде. — Тя се огледа, след това се извърна към него с удвоена свирепост: — Да не би това да е някакво отмъщение, загдето не поисках да наемем общ апартамент?

— Не, не, Нора, тъкмо наопаки, исках да ти помогна. Кълна се, че в крайна сметка ще си ми благодарна за…

Горкичкият, изглеждаше съвсем безпомощен. На О’Шонеси му стана жал за него. Не ще и дума — беше влюбен в тази жена, а ето, че съвсем очевидно беше провалил всичко.

Тя изведнъж се обърна към Пендъргаст:

— А и вие също!

Пендъргаст повдигна вежди, след което остави внимателно блината си в чинията.

— Да се промъквате по този начин в музея, да отваряте брави, да възбуждате подозрения. Вие започнахте всичко това!

Пендъргаст се поклони.

— Най-дълбоко съжалявам, ако съм ви причинил някаква неприятност, доктор Кели.

— Неприятност ли? Та те ще ме разпънат на кръст! И всичко това да излезе в днешния вестник. Иде ми да ви убия. Всички до един!

Тонът й се беше повишил и хората започнаха да гледат към тях, а не към мъжа на подиума, който продължаваше да каканиже за класифицирането на големите маймуни.

След това Пендъргаст каза:

— Усмихнете се. Приятелят ни Бризбейн ни гледа.

Нора погледна през рамо и О’Шонеси проследи погледа й към подиума. Видя, че в тях се беше втренчил добре облечен мъж — висок, изтупан, със зализана назад черна коса. Не изглеждаше никак доволен.

Нора поклати глава и сниши глас.

— Господи, аз дори не трябваше да разговарям с вас. Просто не мога да повярвам в какво положение ме поставихте.

— Въпреки всичко, доктор Кели, аз и вие трябва да поговорим — рече тихо Пендъргаст. — Нека се срещнем утре вечер в седем в „Тен Рен тий енд Гинсенг къмпани“, на улица „Мот“, номер 75. Моля ви.

Нора го изгледа все още свирепа и се отдалечи.

Бризбейн веднага дотърча с дългите си крака и се изтъпани пред тях.

— Каква приятна изненада — рече той с хладен обертон в гласа. — Агентът от ФБР, полицаят и журналистът. Най-несветата троица, която някога съм виждал.

Пендъргаст склони глава.

— А вие как сте, господин Бризбейн?

— О, в най-добра форма.

— Радвам се да го чуя.

— Не си спомням да съм виждал имената ви в списъка с гостите. Особено вас, господин Смитбак. Как успяхте да се промъкнете през охраната?

Пендъргаст се усмихна и заговори тихо:

— Сержант О’Шонеси и аз сме тук по служба. А що се отнася до господин Смитбак — е, сигурен съм, че нищо не би му допаднало повече от това да го изхвърлите оттук. Какво по-добро продължение на днешната му статия в „Таймс“.

Смитбак кимна.

— Благодаря ви, така е.

Бризбейн не помръдваше, усмивката бе застинала върху лицето му. Погледна първо Пендъргаст, после — Смитбак. Забеляза изцапания смокинг на Смитбак.

— Майка ви не ви ли е казвала, че хайверът се поднася в устата, а не по реверите? — каза той, врътна се и тръгна.

— Идиот — прошепна Смитбак.

— Не го подценявайте — отвърна Пендъргаст. — Зад гърба му са „Мойген-Феърхевън“, музеят, а може би и кметът. И в никой случай не е идиот.

— Да де. Само че аз пък съм репортер на „Ню Йорк таймс“.

— Не правете грешката да си мислите, че дори това високо положение ще ви защити.

— … а сега без повече шумотевица, нека открием най-новото творение на музея — Залата на приматите…

О’Шонеси наблюдаваше как лентата на подиума бе прерязана с прекалено големите ножици. Чуха се вели ръкопляскания и всички се устремиха към отворените врати на новата зала. Пендъргаст го погледна.

— Да идем ли?

— Защо не?

Каквото и да направеха, щеше да е по-добро от това да си стоят на място.

— Без мен — рече Смитбак. — Виждал съм тук достатъчно изложби, та да ми стигнат за цял живот.

Пендъргаст се обърна и улови ръката на репортера.

— Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Скоро.

На О’Шонеси му се стори, че Смитбак едва доловимо трепна.

Малко след това минаха през вратите. Хората изпълваха просторна зала, която бе обрамчена с диорами на препарирани шимпанзета, горили, орангутани и разни други маймуни и лемури, изложени в естествената им среда. О’Шонеси с известна изненада установи, че диорамите бяха интересни, дори по своему красиви. Приличаха на магически прозорци, отворени към някакви далечни светове. Как бяха успели да го постигнат тези малоумници? Ами да, това, разбира се, не беше тяхно дело, а на уредниците и на художниците. Хората като Бризбейн бяха само ненужният баласт на борда. А той самият би трябвало да идва тук по-често.

Забеляза групичка хора да се събират пред един шкаф, в който бе изложено дюдюкащо шимпанзе, виснало от дървесен клон. Чуваха се приглушени разговори, лек смях. Не изглеждаше по-различен от другите шкафове, ала въпреки всичко бе привлякъл половината хора в залата. О’Шонеси се запита какво ли толкова интересно има в това шимпанзе. Огледа се. Пендъргаст бе в далечния ъгъл и разглеждаше с огромен интерес някаква маймунка с необичаен вид. Странен тип. Всъщност — малко плашещ, ако човек се замисли повечко.