Музей на страха - Страница 75

— А вие откъде сте сигурна в това? — извика Смитбак, триумфът му вече бе осигурен.

Сега към него се обърна кметът:

— Да ни би да искате да ни внушите, господине — рече шеговито той, — че доктор Ленг е още жив и продължава дейността си?

В залата избухна силен смях.

— Съвсем не…

— Ами тогава ви предлагам да седнете, приятелю.

Смитбак седна, сподирен от нова вълна смях, триумфалното му чувство бе смачкано. Отбеляза точка, но и те знаеха как да отвърнат на удара.

Въпросите продължиха да се нижат, а той бавно осъзна какво бе сторил на тази пресконференция — беше замесил името на Нора. Не му трябваше много време, за да осъзнае и каква щеше да бъде реакцията й.

Втора глава

Улица „Дойърс“ бе съвсем тясна, почти пътечка в югоизточния ъгъл на Китайския квартал. В единия й край бяха струпани чайни и магазини за хранителни стоки, украсени с гирлянди от неонови надписи на китайски. Тъмни облаци се плъзгаха по небето, а вятърът разнасяше из канавките хартии и опадали листа. Чуваше се далечен тътен — наближаваше буря.

О’Шонеси се спря пред пустата уличка, а Нора спря зад него. Тя потрепери от страх и от студ. Видя го как оглежда тротоара напред и назад, нащрек за какъвто и да е знак за опасност, за евентуалното им проследяване.

— Номер деветдесет и девет е по средата между двете пресечки — каза тихо той. — Онази каменната къща.

Нора погледна нататък. Беше тясна сграда, като всички останали — триетажна постройка от мръснозелени тухли.

— Сигурна ли сте, че не искате да дойда с вас? — попита О’Шонеси.

Нора преглътна.

— Мисля, че ще е по-добре да останете тук и да наблюдавате улицата.

О’Шонеси кимна и се мушна в сянката на един вход.

Нора пое дълбоко дъх и закрачи напред. Запечатаният плик с банкнотите, който Пендъргаст й даде, тежеше като олово в чантичката й. Потрепери отново и се огледа в тъмната уличка, борейки се с вълнението си.

Нападението срещу нея и бруталното убийство на Пък промени всичко. Те доказаха, че вече не ставаше дума за психарски папагалски убийства. Всичко бе внимателно планирано. Убиецът имаше достъп до вътрешните пространства на музея. Беше използвал старата пишеща машина „Роял“ на Пък, за да напечата бележката, с която да я подмами в архива. Преследва я ужасно хладнокръвно. Тя бе усетила присъствието на мъжа, който там, в архива, се намираше на сантиметри от нея. Почувства дори „ужилването“ на скалпела му. Той не беше лунатик: беше рационален тип, който знаеше точно какво прави и защо го прави. Каквато и да беше връзката между старите и новите убийства, на това трябваше да бъде турен край. Ако можеше да стори нещо — каквото и да е — за да бъде заловен убиецът, тя бе готова до го направи.

Под пода на номер 99 на улица „Дойърс“ се криеха отговори. И тя бе готова да намери тези отговори.

Мислите й се върнаха към ужасяващото преследване, особено към проблясъка от острието на скалпела на „Хирурга“, насочен към нея, по-бърз от нападаща змия. Беше картина, която не можеше да забрави. След това — безкрайните разпити на полицията; а после пък — посещението й при Пендъргаст, за да му съобщи, че е променила мнението си за улица „Дойърс“. Пендъргаст се разтревожи от разказа й за нападението и отначало отказа, но Нора беше упорита. Независимо дали той би дал съгласието си или не, тя щеше да отиде на улица „Дойърс“. В крайна сметка Пендъргаст отстъпи — при условие, че Нора ще бъде непрекъснато съпровождана от О’Шонеси. Освен това я накара да вземе дебелата пачка с пари в плика.

Тя изкачи стъпалата към входната врата и се стегна предвид предстоящата й задача. Видя че имената на звънците бяха изписани на китайски. Натисна звънеца на апартамент №1.

Някакъв глас излая на китайски.

— Интересувам се само да наема апартамента на партера — извика тя.

Ключалката избръмча и се отвори, тя бутна вратата и се намери в коридор, слабо осветен от луминесцентни лампи. Вдясно от нея нагоре се виеше тясно стълбище. Чу как в края на коридора безкрайно дълго се отключваше някаква врата. Най-сетне тя се отвори, появи се прегърбен и потиснат мъж, по риза и торбести панталони, който се взря в нея.

Нора приближи.

— Господин Линг Ли?

Той кимна и отвори вратата да влезе. Озова се във всекидневна със зелен диван, масичка с гетинаксов плот, няколко фотьойла и изпипан барелеф в червено и златисто на стената, изобразяващ пагода и дървета. Прекалено голям за пространството полилей властваше над стаята. Тапетите бяха лилави, а килимът — червено-черен.

— Седнете — каза мъжът.

Гласът му беше слаб, уморен.

Нора седна и изведнъж потъна дълбоко в дивана.

— Откъде научил за тоз апартамент? — попита Ли.

По изражението му Нора разбра, че не се радваше да я види.

Нора започна да излага версията си.

— Една дама, която работи в „Ситибанк“ на една пряка оттук, ми каза за него.

— Коя дама? — попита Ли още по-остро.

Пендъргаст й бе обяснил, че в Китайския квартал собствениците предпочитали да отдават апартаментите под наем на свои.

— Не й знам името. Чичо ми каза да говоря с нея, каза, че знаела как да намеря апартамент в този квартал. Тя ми каза да ви потърся.

— Чичо ви ли?

— Да. Чичо Хуанг. Работи в ОНОЖ.

Тази информация бе посрещната със слисано мълчание. Пендъргаст бе преценил, че споменаването на китайски родственик ще я улесни да наеме апартамента. А това, че работи в Отдела за настаняване и обновяване на жилищата — градското управление, което определяше наемите — беше само от полза.

— Името ви?

— Бетси Уинчъл.