Музей на страха - Страница 77

Ли с неохота й подаде ключовете. Нора ги взе, сгъна единия екземпляр от договорите, мушна го в джоба си и се изправи.

— Благодаря ви много — рече весело тя и протегна ръка.

Ли я стисна едва-едва. Докато вратата се затваряше, Нора чу ново остро избухване на жената. Кавгата, изглежда, щеше да продължи дълго.

Трета глава

Нора веднага се върна в апартамента долу. О’Шонеси се появи, докато отключваше вратата. Двамата влязоха във всекидневната и Нора затвори вратата с всичките резета и вериги. След това отиде до зарешетения прозорец. В двата края на перваза стърчаха гвоздеи, на които някой бе окачвал импровизирана завеса Тя съблече палтото си и го простря върху гвоздеите, за да не може да се вижда отвън.

— Уютно местенце — рече О’Шонеси, душейки наоколо. — Мирише като на местопрестъпление.

Нора не отговори нищо. Гледаше вторачено пода, вече мислено си представяше разкопките.

Докато О’Шонеси оглеждаше апартамента, Нора обиколи всекидневната, изследва пода, разчерта го наум, планираше следващите си действия. След това клекна и извади джобно ножче — брат й Скип й го бе подарил за шестнадесетия й рожден ден и тя никога не се разделяше с него — и го мушна между две тухли. Бавно и внимателно изчисти слоя мръсотия и стар восък за полиране. Завъртя ножа между тухлите, за да разхлаби леко настилката. След това размърда първата тухла и само след миг я измъкна от гнездото й.

Пръст. Миризмата на влага връхлетя ноздрите й. Бръкна с пръст — беше хладна, влажна и леко слузеста пръст. Мушна ножа и установи, че беше компактна, но поддаваща маса с малко камъчета. Чудесно.

Изправи се и се огледа. О’Шонеси стоеше зад нея и я гледаше с любопитство.

— Какво правите? — попита.

— Проверявам настилката под пода.

— И?

— Насипана пръст, не е цимент.

— Това добре ли е?

— Страхотно е.

— Щом казвате.

Тя върна тухлата отново на мястото й и се изправи. Погледна часовника си. Три часът, петък следобед. Музеят щеше да затвори след два часа.

Обърна се към О’Шонеси.

— Виж какво, Патрик, искам да отидеш в кабинета ми в музея, да разбиеш шкафчето ми и да ми донесеш някои инструменти, които ще ми трябват.

О’Шонеси поклати глава.

— Няма да правя нищо подобно. Пендъргаст ми нареди да бъда с вас.

— Помня. Но тук съм в безопасност. Онази врата има поне пет ключалки, а аз няма да ходя никъде. Тук ще съм по-сигурна, отколкото ако съм на улицата. Освен това убиецът знае къде работя. Нима ще предпочетеш аз да ида до центъра, а ти да чакаш тук?

— Защо да ходим някъде? Защо е това бързане? Не можем ли да почакаме Пендъргаст да излезе от болницата?

Тя го изгледа с почуда.

— Часовникът тиктака, Патрик. Там навън се разхожда убиец.

О’Шонеси я погледна. Колебаеше се.

— Не можем да си позволим да стоим тук със скръстени ръце. Надявам се, че няма да ми пречиш. Тези инструменти ми трябват и то веднага.

Той продължаваше да се колебае.

Нора усети как гневът й се засилва.

— Просто го направи. Разбрано?

О’Шонеси въздъхна.

— Заключете добре подире ми и не отваряйте никому. Нито на хазаина, нито на пожарната, нито на Дядо Коледа. Само на мен. Обещавате ли?

Нора кимна:

— Обещавам.

— Добре, веднага се връщам.

Тя набързо нахвърли списък на нещата, даде наставления на О’Шонеси, заключи внимателно подире му и изолира тътена на надвисналата отвън буря. Бавно се извърна от вратата, огледа стаята, докато накрая погледът й спря върху настилката на пода. Преди сто години Ленг, при цялата си гениалност, не би могъл да предвиди какви ще са възможностите на съвременната археология. Щеше да разкопае мястото най-внимателно, да достигне до старата му лаборатория, отстранявайки пласт подир пласт, щеше да вложи цялото си умение, за да намери и най-малкото доказателство. А доказателства щеше да има, знаеше това. На света не съществува такова нещо като безплодна археологическа площадка. Хората — независимо къде отиват и какво правят — винаги оставят следи.

Извади джобното ножче, клекна и отново вкара острието между старите тухли. Внезапно изтрещя нова гръмотевица — по-силно, отколкото предишните; Нора се сепна, сърцето й се бе разтуптяло от страх. Овладя се и поклати тъжно глава. Никакъв убиец нямаше да й попречи да открие онова, което се криеше под този под. Запита се за миг какво ли би казал Бризбейн за тази й работа. Да върви по дяволите, реши накрая.

Завъртя ножчето в ръце, затвори го с въздишка. През целия си професионален живот бе изравяла и описвала човешки кости без всякакви емоции — без да изпитва някаква друга обвързаност с древните скелети, освен факта, че и те принадлежаха към човечеството. Но при Мери Грийн нещата се оказаха коренно различни. Там, пред дома на момичето, Пендъргаст бе очертал остро и релефно краткия живот и ужасната смърт на Мери Грийн. За първи път Нора осъзна, че бе изровила, че бе държала костите на човек, когото можеше да разбере и за когото можеше да скърби. Историята на Пендъргаст за момичето проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й, въпреки опитите й да поддържа професионална дистанцираност. А сега тя почти се бе превърнала във втора Мери Грийн.

Всичко това бе лично. Много лично.

Мислите й бяха прекъснати от изскърцалата от вятъра врата и от нов, малко по-слаб тътен на гръм. Нора коленичи, отвори отново ножчето и започна да чегърта енергично тухлената настилка. Очертаваше се дълга нощ.

Четвърта глава

Вятърът блъскаше в заключената врата, от време на време в стаята нахлуваха проблясъците на светкавици и тътенът на гръмотевици. След като О’Шонеси се бе завърнал, двамата работеха заедно — полицаят изнасяше пръстта, а Нора се съсредоточи върху разкриването на подробностите. Работеха под светлината на една-единствена жълта крушка. Стаята миришеше силно на гнилоч. Въздухът бе застоял, влажен и задушлив.